Не мога да не призная, че това място ме грабна още първия път, когато го посетихме, преди повече от две години. Има нещо специално на това място, което трудно мога да определя и не е само мостът – своеобразен и неповторим megastructure за времето си…

Една вечер просто ми се прииска да отида там отново и тъй като в компанията не е трудно да се намери някой на същия акъл, само два дни по-късно решаваме да отбележим празника на труда и първия почивен ден от Дългата ваканция с една разходка до там. Рутинно, още по тъмно сме се измъкнали от града и сме поели към Ардино…

По пътя спираме на места, които изглеждат интересни и не пропускаме да ги добавим към фотографската си колекция.

Спираме в Кърджали за да заредим провизии за през деня. В Билла ни гледат малко странно, но отнасяме една торба кюфтета и пилешки крилца със съответната гарнитура и продължаваме към моста. Този път, за разлика от предишния, решаваме да не рискуваме живота и целостта на колата с която се придвижвахме и решихме да стигнем до моста пеша. До там практически липсва път, годен за четириколесно превозно средство, с изключение на по-високите от високопроходимите автомобили. Пътят пеша се взема за около час и половина, но при нормално темпо, може би два.
Въпреки отдалечеността и сравнително трудно достъпното място, на което се намира, мостът се оказва популярна дистанция и е пълно с хора, които щъкат наляво надясно, пекат наденици в предназначеното за тази цел място, чалгата се чува от километър и в общи линии е трудно човек като нас да остане доволен виждайки на какво са го обърнали. Не искам да си помисля, ако до там имаше път…

Река Арда е в пролетния си максимум и има ужасно много вода. Местата от които снимахме предния път и от които искахме да повторим снимките се оказват заляти. Независимо от всичко, успявам да се закрепя някак си на едни камъни и в оглушителния шум на разбиващата се вода успях да направя снимката, за който всъщност бях отишъл:

Както и преди две години – сглобена от три хоризонтални кадъра, като за да постигна този приятен ефект, върху бясно препускащата вода, се принудих да направя отделна експонация за нея, при максимално затворена бленда, с едновременно закачени поляризиращ и неутрален градиентен филтър. Получи се!

Разбира се, въпреки че изпълнихме плана, трябваше да измислим и нещо по-разчупено, като решихме да се качим някъде нависоко и да снимаме моста от там. Признавам, костваше ни много усилия, но пък си заслужаваше. Тази снимка ни отне почти час само в чакане за едни 30 секунди, в които никой от цялото народно стълпотворение да не си прави снимки на моста.

По най-бързия начин се връщаме до колата, хапваме и продължаваме към следващата задача – да открием две конкретни колиби, за които знаем, че се намират някъде малко преди гр. Неделино. Не разполагаме с никаква допълнителна информация и в общи линии търсим игла в купа сено. Разбира се, не ги открихме, но пък обиколихме целия район и се озовахме на място, което никога не сме планирали.

Умуваме на кой хълм да се установим за да изчакаме залеза и звездното небе, когато в крайна сметка решаваме преди това да посетим гр. Златоград, който се намира само на 10-тина км от мястото, на което се намираме. Всичко върви чудесно до мига, в който виждаме табелата Greece – 7 km. Колко му е… до тук сме навъртяли над 200…

Без карти, без GPS, без абсолютно никаква подготовка решаваме да отидем до първото село и да се върнем обратно. Изниква обаче сериозен проблем. В колата има… да ги наречем просто вещи, които е напълно законно да притежаваш в България, но за тях в Гърция биха ни арествували незабавно. Търсим през девет колена до десето рода, която да има познат в Златоград, при когото да оставим „излишното“. Залезът отдавна е отминал, когато се отправяме към граничния контролно-пропусквателен пункт. Минаваме за секунди – по това време няма абсолютно никой. Следват 30-тина километра завой след завой, през които не се случва абсолютно нищо. Разбира се, вече отдавна сме решили, че първото село далеч не ни устройва и трябва да стигнем поне първия град. Това се оказва Ксанти, който е на около 60 километра от границата. Бавничко пълзим нататък…

Малко преди полунощ сме на едно възвишение точно над града. Спираме на паркинга на един ресторант от където се открива чудесна панорама. Разбира се… прибрахме я :).

Планът изпълнен – тръгваме наобратно. Да, ама не. Може ли да дойдем до тук и да не влезем да разгледаме града. Рискуваме да се изгубим, но вече пъплим по тесните улички на Ксанти, търсейки центъра. Озоваваме се там изцяло по усет – на пъпа на града. Колата на паркинг и малко преди полунощ започва нашата разходка в Ксанти…

Това, което ми направи впечатление бяха препълнените улици само и единствено с млади хора. И не просто млади, всичко беше на възраст между 14 и 25г. В заведенията нямаше свободно столче, камо ли маса. Народът насядал по улици и тротоари и се наслаждава на живота. Същият ден в Гърция се провежда общонационална стачка, но явно тук стачките протичат по този начин. За криза не виждам да става въпрос, пълно е с лъскави возила, а най-много са минискутерчетата, с които тийнейджърите кръстосват напред-назад, разбира се, пияни. Дори успяха да се ударят в колата ни. Поразходихме се, позяпахме малко – градчето никак не е лошо. Сираков, който умира за street фотография, е във вихъра си и събралото се множество като че ли го мотивира да се вре и да улавя интересни моменти. Стигнахме до някакво площадче, през което просто нямаше минаване. Народ, народ…

По-късно разбрахме, че е имало някакъв мач, след края на който градът изведнъж като че ли се опразни. Все пак беше и доста късно вече. Направих и аз няколко абсолютно непретенциозни кадъра колкото да има да споделя и решихме да си ходим.

В каква посока… най-близко беше гр. Кавала и ако нямах неотложна работа в Пловдив на следващия ден сутринта, просто бяхме тръгнали натам. Така е… няма въже, което да може да ни спре :).

Следваха около 5 часа нощно шофиране, част от което се наложи да поема аз, тъй като Ники беше каталясал и не искахме да рискува да заспи на волана. За цялото пътуване от предната сутрин, може би единствено мечка и вълк не видяхме по пътя. Де що можеше се появи. А гръцките кучета са върли националисти – лаят и се хвърлят по колата, без много много да мислят за собственото си самосъхранение… гръцка му работа. Че и момичетата грозни… 🙂

Ще се върнем тук, но специално подготвени за случая. Така или иначе вече България ни отесня за снимки и трябва да се търсят нови хоризонти. За есента имаме две резервации по разни гръцки острови, както и за Будапеща. Планираме и специално вело-фото посещение на остров Самотраки…

Пусти вятър, където ни е задухал… 🙂