От много време насам правим планове да снимаме изгрев на подходящо място и тъй като околностите на гр. Пловдив са дефицитни на такива локации решаваме да отидем на митичния Белинташ.

Тръваме много рано, около четири сутринта, защото ни чака път с кола. Минавайки през Асеновград забърсваме по две току-що изпечени банички и продължаваме да се надпреварваме с времето, тъй като започва да се развиделява.

Пристигаме до точката, в която се налага да оставим колата и да продължим пеша. Вече е светло и остават десетина минути до изгрева. Поради факта, че няма да го видим точно на хоризонта имаме допълнителни пет, но всеки който е бил на Белинташ знае че преди да се стигне горе има малко качване, което взехме на бегом. Още по-лоша е идеята да бягаш с баничка в едната ръка.

Горе сме и няма нито миг за губене. Всеки си харесва място, търси някакъв преден план, какъвто горе практически отсъства и снимките започват. Слънцето постепенно се показва зад планинските върхове и слага край на 3-4 минутното цветно шоу. Те обаче се оказват напълно достатъчни за единствения кадър, за който сме дошли:

На слизане правим по няколко бързи снимки на „вълшебното дърво“, което се намира в горичката под платото.

Слънцето вече е изгряло от повече от час, а ние пътуваме обратно към Пловдив, защото все пак е работен ден…