Залез над „Портата към отвъдното“
С годините отдадени на фотографското хоби и опита, който се трупа през тях, човек започва да усеща предварително кога се създават условия за „перфектния залез“. Когато всичко сочи, че се очертава истински небесен спектакъл, правиш и невъзможното за да намериш подходящо място за първи ред, от който да наблюдаваш.
Този път изборът ни бе на 100-тина километра североизточно от гр. Пловдив – Тракийския мегалит „Портата към отвъдното“ край село Бузовград.
Грешката, която приятелски ви съветвам да не допускате, когато отивате на място, на което не сте били преди, е да черпите информация единствено от Wikipedia. До толкова тя може да съдържа откровени нелепици, че да ви провали напълно плановете. В описанието за Мегалит над село Бузовград е написано, че от 2011-та година до него се стига с автомобил. Подведохме се и трябваше да положим нечовешки усилия, за да вземем разстоянието, което обичайно е предвидено за повече от час изкачване, за по-малко от 30 минути. В противен случай трябваше да посрещнем залеза в гората, което със сигурност не можехме да допуснем. Над 560 метра денивелация при 35% наклон… ще се опитам да забравя това преживяване, но не обещавам.
С последни сили се изкачваме до мегалита. Слънцето вече се е скрило зад отсрещните планински била, но не всичко е загубено. Минути ни делят от най-вълнуващия момент – „запалването“. Успявам да направя набързо една панорама с наличната все още светлина и решавам да се мушна непосредствено в каменния отвор, презназначен за ориентир на календара на Траките. В деня на лятното слънцестоене, дискът на слънцето при залез се появява точно през това своеобразно прозорче и последните му лъчи се проектират на скала, от която всъщност е направена и втората снимка. В миг целия простор, който се разкрива от това местенце се озарява в ярко оранжево. Отказвам се да губя ценно време да нивелирам статива в тази тясна дупчица и на око правя няколко кадъра. Бързам, до колкото това е възможно на подобен камънак, да се измъкна и да отида на предишното място, но уви… светлината феерия почти приключва. Изстрелвам бърза серия в клин за панорама и… край. Съдейки по времето на направените снимки, за по-малко от минута и половина всичко свърши…
Изчаквайки за вечерния кадър над гр. Казанлък успяваме да си починем от тежкото изкачване. Установяваме, че обрания път ще трябва да изминем по тъмно, без да сме подготвени за това. Разбира се, до колко това може да бъде проблем разбираме около 30 минути по-късно, когато на три пъти губим пътеката и се налагаше да се връщаме до сигурно място и да налукчваме верния път наново.
В заключение ще добавя, че мястото е невероятно. В местността има и други мегалитни структури, но нямаше време да им обърнем внимание. Някой ден ще се върнем…
Leave a Reply