Денят, който не трябваше да се случи…
Случвало ли ви се е да сте толкова затрупани с работа и ангажименти, че да ви идва отвътре да изкрещите неистово СТИГА? Да искате да бъдете далеч от шумното и напрегнато ежедневие на бетонния град, да бъдете далеч, да се чувствате свободни, да бъдете себе си…
Беше седмицата преди изпита ми по административен процес. Имах да уча ужасно много. Отделно трябваше да свърша и няколко други дребни нещица, за които бях поел ангажимент. Знаех, че нямам никакво време и е немислимо да се размотавам. Гледах през прозореца едни от последните прекрасни есенни дни за годината да минават пред очите ми. За Бога, поправката е само след 3 месеца, а следващата есен е чак след година! Беше решено – тръгваме рано на следващата сутрин…
Обожавам усещането, когато се подготвям за поредното фотосафари. Чувствам се като войник, който се подготвя за следващата си мисия. Премислям какво ще ми е нужно, проверявам всичко – почиства се техниката, зареждат се батериите, нещата се прибират старателно в раницата. Обичам да съм подготвен за всякакви ситуации. Уви, едва ли можеше да бъда подготвен за това, което щеше да ми се случи само часове по-късно…
Всички нормални хора в неделя спят до късно. Никога не съм имал претенции да съм от тази група. Аз, заедно с един приятел още в 6:30 сутринта бяхме на път към Смолянските водопади. Изгрева ни завари някъде по завоите преди Пампорово. Започваше един чудесен слънчев октомврийски ден, когато внезапно видях следващият завой и всичко се промени…
Беше скрит във високите борове – тъмен и усоен. Някъде от склона се стичаше вода, която се разливаше по асфалта. Нямаше много време за мислене, трябваше някак да намаля скоростта за да не излетя от следващият завой. В следващият момент усетих, как задницата на автомобила започна да ме изпреварва. За секунда видях големите дървета, заедно с масивна мантинела на 2 метра срещу автомобила. Завъртях рязко… Исках просто да спре, а имах усещането, че някой ни засилва допълнително. Трудно ми е да преценя какво точно се случи, но се завъртяхме 2 или 3 пъти. В един миг колата се закова в платното в което си карах, само че наобратно. Поех си въздух, превключих на първа, обратен завой и продължаваме. Все едно нищо не се е случило… Опитвам се да не говоря със спътника си. Видимо е уплашен и колкото повече мислеше на глас какво можеше да се случи, толкова повече се ужасяваше. Аз се опитвах да не разсъждавам по този начин. В този момент мислих за други хора и как за малко можеше никога повече да не ги видя. Оптимист съм, усмихвам се на съдбата и продължавам. Само на 100 метра от случката спиряхме на един завой за да заснемем първите кадри за деня… бяхме високо над облаците. А можеше наистина да е така…
На фона на описаното по-горе, някой може да реши че това е най-лошото случило се рез деня. Уви, това далеч не беше така. Първата снимка на водопада „Орфех“ беше истинско предизвикателство, но минути преди да успея да я направя се подхлъзнах на камъните пред него и полетях буквално към по-долния водопад. Не знам как успях да се задържа, не знам фотоапаратът как оцеля – нищо не знам, случи се просто за секунди. После беше лесно – мокър от вода се не бои…
За други дреболии като това как ми се изля кутия натурален сок във фотораницата при обективите и цялото оборудване, как си счупих статива и други разни дребни забележчици, мисля че ще бъде неудачно. И все пак, този ден някой упорито ме пазеше от най-лошото…
Leave a Reply