Дъждовни приключения край с. Лилково

Дъждовни приключения край с. Лилково

Трудно ми е да си спомня кога беше последният път, когато сме организирали снимки и времето е било с нас. Вали безспирно от повече от седмица, но това по никакъв начин не може да ни спре или пък да ни свари оперативно неподготвени. Прогнозите са категорични, кодът се колебае между жълто и оранжево, но ние вече сме на път през мъглите в посока с. Лилково…

Николай Сираков е организатор на това пътуване. Групата е незабавно сформирана минути преди полунощ, като решението е твърдо – тръгваме на сутринта, без оглед на метеорологичната обстановка. Вали. Тихо, кротко, но без никакво намерение това да се промени през целия ден. От скоро сме подготвени и за storm chasing и възможността да излезем на открито и да снимаме в такива условия е разпалила ентусиазма и изкачвайки се постепенно над града коментираме тактическите детайли, заедно с цялостната стратегия на пътуването – кадри на всяка цена! Това, разбира се, включва неколкократно временно спиране на движението по тесния, изронен и на места на практика липсващ път нагоре. Чакат и ни гледат с респект. Дори някакъв господин се осмели в този дъжд да отвори прозорец и да попита дали сме от Агенция пътна инфраструктура или сме от Геодезия и кадастър и измерваме трасето, което отчаяно се нуждае от нова асфалтова настилка… в Неделя, след четири дни празници… 🙂

На всеки 200-300 метра спираме и си харесваме места за снимки. Става ужасно бавно и изморително. Постоянното вадене и прибиране на дъждобрани и стативи, постоянното подсушаване на фотоапаратите, които буквално текат, действа малко демотивиращо. Навсякъде е мокро и подгизнало… blah…

Към обяд сме в селото. Решаваме да починем някъде на сушина. Намираме единствения хотел, който изглежда доста обещаващо и атакуваме ресторанта. В първия момент събираме погледите на присъстващите, но с това вече сме свикнали и почти не обръщаме внимание на коментарите и побутванията от останалите гости. Изнанадани от ниските цени, хапваме подобаващо, като кебапчетата заслужаваха особени адмирации.

В този момент небето просветва и за кратко спира да вали. Решаваме, че сега е моментът на истината и излизаме навън. Изоставяме и колата – от тук насетне тръгваме пеша – без път и без определена посока. Земята е толкова подгизнала, че всъщност стъпваме във вода. Не че това прави впечатление, когато обувките ти са пълни от сутринта, но някак си внася още една нотка на отчаяние по пътя нагоре. На един от по-стръмните баири, обрасъл до кръста с разни треви и стичащи се отгоре води, коментираме, че сме почти в положение на героите от „Тънка червена линия“, като липсват само изстрелите на японците… Стигаме до някъде, където стичащата се от баирите вода е оформила толкова силен поток, че решаваме, че е прекалено рисковано да пресечем. До тук сме, а ни чака дълъг и мокър път обратно…

Това е част от резултатът, който постигнахме. Това са и първите ми опити да документирам събитията с малко видео. Забелязал съм си грешките, следващият път обещавам да бъде много по-добре. Дано тогава е по-сухо… ако пък не, вече имаме и гумени ботуши. Нищо не може да ни спре – луд умора няма и не се бои.

Leave a Reply