Седя си и си мисля… докога?

Продължава да е необяснимо за мен защо институциите, от които зависи решаването на важните за обществото ни проблеми, реагират по един абсолютно необоснован и по същество напълно облечен в чиста форма популизъм начин, но пък успяват в някаква степен да хвърлят шепа пясък в очите на хората и те евентуално да си помислят, че някой най-сетне се грижи и за тяхното бъдеще.

Повод за тези редове, за това мое малко „избухване“, от което предварително се извинявам, ако някой се почувства засегнат, са поправките в Наказателния кодекс, които бяха приети днес на първо четене от 42-рото Народно събрание, във връзка с наскоро случилият се инцидент, в който лекари от спешна помощ бяха бити от абитуриенти и техни родители. Безспорно, това е едно безобразно и абсолютно недопустимо поведение, което обаче се прие с повече от необходимата емоция, отколкото със здрав разум и трезва преценка на ситуацията.

За пореден път е твърде вероятно да станем свидетели на набързо скалъпени и съответно напълно необмислени поправки в закон, които не само няма по съвсем никакъв начин да се отразят на обществените процеси, а единствено ще демонстрират твърде високото ниво на нормотворческа импотентност на днешните народни представители.

Изведнъж се загрижихме за медицинските лица! Сетихме се, че те в крайна сметка някак си и въпреки всичко все още съществуват. По-добре късно, отколкото никога, нали? Някои пък крайно грижовни за благоденствието на народа люде дори се сетиха, че имало и учителска професия, практикуващите която (представете си само) са изложени на един доста сериозен за живота и здравето риск. И изведнъж решихме всеки дръзнал да посегне на тия хора да бъде застигнат от дългата ръка на закона и да понесе сурово наказание. Колко хубаво… звучи.

Тия дни една госпожа, която по някакво единствено щастливо стечение на обстоятелствата към момента е министър на здравопазването, емоционално сподели, че било престъпно да се бият лекари без причина. Господи, колко вярно е това!

Веднага в мен обаче започват да изплуват съвсем резонни въпроси и се питам дали ако има причина, боят над лекарите престава да е престъпен или дори може да се възприема като общественополезен? Или пък ако не са лекари, а да кажем… министри, всичко е наред? Нима?

Сигурно ще ме обвините, че изисквам прекалено много от една жена, която в крайна сметка е лекар. Не сте прави! Оправдавам я напълно! Дори и като министър, вероятно тя не е длъжна да знае много неща. Дали обаче същото се отнася и за хората, които целият народ е изпратил (осъзнавам колко дълбоко погрешна е тази конструкция, но в крайна сметка за друго иде реч), защитавайки общия интерес да коват законите и създават правила за поведение… или поводи за иронична усмивка, разбира се според случая. Нима те не разбират колко абсурдно звучат заглавията по медиите след днешната им достойна може би да бъде възпята постъпка – да гласуват промени, с които най-после агресията срещу български лекари ще се наказва? Нима не осъзнават какво би си помислил един чужденец, прочитайки подобна новина през 2013 година в България – държава член на Европейския съюз и какви изводи би могъл да направи?

За пореден път паднахме твърде ниско…

Излиза, че изтичат последните дни, в които физическата саморазправа е напълно допустима, след което тия няколко думи, добавени към по-тежко квалифицираните състави на престъпления ще изгреят като защитна аура около всички медици и никой никога повече няма да си позволи да им посегне. В такъв случай не е ли добре да се замислим и превантивно да осигурим защитата и на други професии? Нима таксиметровите шофьори, кондукторите в градския транспорт, а защо не и сервитьорките в нощните заведения не са изложени на риск? А защо най-добре не изпишем целия класификатор с всички професии в наказателния кодекс и с това да приключим веднъж за винаги тази агония и дебело неразбиране на днешния законодател за смисъла и целта изобщо на наказателното правораздаване.

За пореден път ще кърпим там, където е здраво и отказваме да видим къде е истинският проблем, къде е грозната и все по-разкъсваща се черна дупка, която постепенно изсмуква и последните надежди на това общество. Не можем да задържим едни хора в ареста, а тръгнахме да им определяме по-тежки наказания. Съдиите се чудят как едва ли не да се оправдават за взетите от тях решения по безпаметно безумните действия и по-често бездействия на цялата кохорта некадърници – прокурори и разследаващи органи, изключенията от които са толкова трудно забележими, че понякога се чудим дали изобщо съществуват. Изтървали сме питомното, ходим да гоним дивото…

…може да прозвучи като мечта, но някак си тайничко се надявам все на някого да светне лампичката и между четенията поне да се опита да спре това безумие… или поне да се посъветва с истински професионалисти, каквито за щастие все още се намират тук-там по нашите ширини – ей така – за едното странично мнение, отделено от обществената нагласа за дълго жадуваното възмездие. В противен случай, резултатът от такива нормотворчески действия ще бъде точно толкова равен, колкото и страната на една безкрайно голяма нула…

Имам и други мечти, въпреки че често се питам дали не е смело дори да мечтая…