Статистиката сочи, че за изминалата година органите на Пътна полиция са задържали над 18 000 шофьори употребили алкохол, при които показанията на дрегера са отчели над 1.2 промила алкохол в кръвта. Статистиката е любопитно нещо, но само докато не станеш част от нея. Тогава нещата изглеждат съвсем различно…

Уви, оказва се, че същата тази статистика предполага, шансът да участваш в пътнотранспортно произшествие с водач употребил алкохол не е никак малка и точно това ми се случи съвсем наскоро.

Прибирах се към къщи някъде към 23:30 ч., в чудесно настроение, без да бързам, наслаждавах се на мислите си и на музиката в автомобила. На една улица се наложи да спра, за да изчакам няколко автомобили събрали се отпред. Всичко беше чудесно до мига, в който усетих силен удар отзад. В купето всичко се разхвърча. Документи оставени зад задната седалка, разни неща върху нея, всичко стана бурята „Невада”. Отскочих силно напред, но коланът ме задържа на седалката. Веднага разбрах, че някой ме блъсна, но в първите няколко секунди просто не исках да се обърна назад. Имах чувството, че половината автомобил го няма…
Пуснах аварийните светлини и излязох да видя какво се случи. Зад мен се оказа автомобил Опел Корса, мъничък такъв, от който изкочиха двама мъже на видима възраст около 32-35 години, като единият от тях – шофьорът, ми зададе твърде нелепият въпрос „какво правиш…”. Вината, че същият се заби в мен без изобщо да се опита да спре може би беше моя, като аз бях обвинен че безпричинно съм спрял на пътното платно, което от една страна е лишено от всякаква логика, а и дори да е така, това не е основание да се нахакаш в чуждия автомобил.

Щетите не бяха големи – задната броня беше свършила работа, но не приличаше на естествена част от колата. Жив съм, добре съм, хората в другата кола също и какво по-логично от това да махнем с ръка, да си кажем, че това беше малкият дявол и всичко да приключи съвсем нормално. Предложих на другият водач да подпишем двустранния протокол и който от където. Уви… не срещнах разбирателство.

Шофьорът настояваше просто да си разменим телефоните, като настоя на следващия ден аз (!) да му се обадя и да се разберем. Обясних му, че не е попаднал на човека, който ще се върже на такава идея, че познавам достатъчно добре реда и му предложих да съдейства. Другият мъж, който беше в автомобила посъветва спътника си същото – да съдейства и толкова. Това обаче не беше посрещнато с одобрение от виновния и той продължи да настоява да си ходим и да се разберем „после”.

Извадих бланката на двустранния протокол и се обадих на КАТ за да си вземем номерче. Беше ми изключително трудно да обясня къде точно е станало произшествието. Не знаех улицата, камо ли номер. Бяха достатъчно вежливи да ме изчакат докато намерих най-близкия вход, по който се ориентирах къде съм. Всичко вървеше чудесно до мига, в който трябваше да продиктувам марката, модела и регистрационния номер на виновния автомобил. Неговият шофьор се развика, започна да псува и категорично отказа да информирам КАТ за това. От този момент, нещата започнаха да стават трудни…

След виковете, които диспечерът чу през телефона, същият прояви истинска съобразителност и ме попита дали има алкохол. И през ум не ми минаваше, че отсрещният водач може да е употребил алкохол. Въпреки липсата на логика в поведението му, държеше се съвсем нормално, разговаряше нервно, но… все пак по нищо не личеше. Казах, че нямам никаква представа. Попита ме кой съм, какъв съм и ми каза да изчакам на място – идват.
В този миг, осъзнах, че съм сам посреднощ на някаква улица с човек, който беше твърде нервен за да се води нормален разговор с него. Неговият приятел междувременно изчезна, причината за което си обясних малко по-късно. Беше напълно пусто и започнах да се чудя какво да правя. Ситуацията видимо ескалираше и ми беше адски трудно да комуникирам с него. С всяка дума той се изнервяше повече и повече. Трябваше да успея да го задържа на място, без да му казвам, че чакаме КАТ, защото знаех, че ще си тръгне. Беше… кошмар…

В мига в който се появи патрулният автомобил, имах чувството, че се раждам отново. Изведнъж цялото напрежение, което бях събрал изчезна. Видях колко е часа и осъзнах, че са били нужни само три минути да дойдат на място. Три минути, които ми се сториха часове…

Последва стандартната процедура – всички документи, алкохолна проба – всичко перфектно. Дори в един миг ми стана забавно и реших да се пошегувам, че дрегерът им е невероятно точен – три нули. Съвсем не бяха така нещата при колегата… Освен нередовните документи, чуждият автомобил, липсата на талон, същият беше с 2.38 промила, които отнеха почти минута на дрегера докато ги отчете. В този миг разбрах какво означава да си уникално загубен. Да знаеш в какво положение си и в същото време да си упорито тъп.

Момчетата от КАТ ме дръпнаха на страна, помолиха ме да отида с тях до районното, защото беше студено, духаше вятър, преръмяваше и не искаха да пишат навън. Помолиха ме да не коментирам нищо, защото всички видяхме, че шофьорът още не разбираше какво точно се случва или по-скоро какво точно предстои да се случи. Разбира се, съгласих се.

Прибраха го в патрулката и в полунощ се озовахме в районното управление. Там, още на входа, с влизането се виждаха помещенията за арестанти. Изглеждаха зловещо, признавам си. Точно срещу тях светеше една халогенна лампа, като вътре беше тъмно. Със сигурност не беше мястото, на което човек иска да попадне. Останах удивен от изненадата, с която сержантът, който записваше кой влиза и излиза в сградата разбра, че си знам трите имена, гражданския номер и номера на личната карта наизуст. Аз пък се изненадах, че написа името ми правилно… Последваха почти 40 минути, в които падна едно писане, протоколи, актове, заповед за арест и други…
В мига в който бяха предявени за подписи на виновника, той „включи” какво всъщност става и какво го очаква. Видях го как вътрешно избухна, но имаше прекалено много униформени служители за да каже или направи каквото и да е. Гледаше ме през очи и усещах агресия и злоба в погледа му. Започна да се заяжда за дреболии в съдържанието на документите. Настояваше да се прибере и преоблече, искаше да се прибира да спи, защото на следващия ден бил на работа и т.н. Признавам, полицаите посрещаха тези негови искания с невероятно чувство за хумор и отчасти ирония. За нула време установиха, че въпросният господин се оказва в много тежко положение. С три неплатени наказателни постановления (което обясняваше липсата му на талон), две невръчени такива и към момента изтърпява условна едногодишна присъда за… шофиране в нетрезво състояние.
Веднага ми стана ясно, какво означава всичко това. Погледнах го и му казах с възможно най-спокойния тон, че ако ме беше послушал в самото начало, ако ми се беше доверил и ако не се репчеше, нещата, които го очакват нямаше да се случат. Не спираше да обвинява полицаите, че понеже съм бил едикакъв си обслужвали моите интереси.

Час по-късно дойде време да си тръгвам. Господинът почти озверял от развитието на събитията заяви, че „не е приключил с мен” и „тепърва ще имаме взимане-даване”, както и най-официално обяви, че ще се видим в съда. С усмивка и намигване му отговорих, че той ще се види в съда твърде скоро, но аз няма да бъда там, като не му обещавам, че няма да намеря друг повод да се видим на това място.

Служителите в РПУ-то ми пожелаха приятна вечер, дори незнайно защо ми се извиниха за изгубеното време. Благодарих им и си тръгнах изключително доволен. Доволен, от факта, че поне година един пиян шофьор по-малко ще кара по улиците на града.

След като се прибрах дълго мислих до къде може да докара човек глупостта. Мислих и че този човек спря в мен без изобщо да натисне спирачката. А ако вместо моят автомобил, там беше пешеходец…?

Ирония на съдбата или не, аз взех автомобила си от ремонт преди виновникът за щетите да излезе от ареста…

Както се казва: „Никой не може да ти направи това, което човек може да си направи сам”.