И тази година дойде време да открием сезона на високата планина. Изборът е безкрайно лесен – Пирин. Залагаме на утвърден маршрут, но и разширяваме периметъра към нови дестинации.

Както обикновено, тръгваме посреднощ защото ни чака дълъг път до Банско. Посрещаме изгрева в района на ЖП гара Аврамово, където изкушени от мъглата спираме да отразим пейзажа. Не се мотаем, защото програмата е натоварена, а планът амбициозен. Около 7:30 сутринта вече сме стигнали хижа Вихрен и сме поели нагоре по баира. Дестинация номер едно – Муратово езеро.

За това езеро само съм слушал и съм разглеждал снимки. Сдобих се и с противоречива информация дали достъпът до него е лесен, но въпреки всичко решихме да рискуваме. Пътят се оказа песен и не би могъл да затрудни в никакъв случай всеки средностатистически здрав човек. На около час и половина (без снимките и цъкането с език) от хижа Вихрен лежи Муратово езеро, което е наистина приказно. Тук човек може и трябва да остане цял ден за да улови цялото съвършенство на природата, събрано на това местенце. Обещаваме си, че ще се върнем пак за изгревни и залезни кадри, хапваме и продължаваме по маршрута, а той е с крайна цел Жабешко езеро. Това е точно на отсрещния баир – т.е. наистина много далеч.

Река Бъндеришка е изключително пълноводна и не успяваме да я пресечем на подходящо място за да спестим път и се налага да се върнем до мостчето над хижа Вихрен и едва от там да поемем нагоре. Умората от слизането обаче си казва думата и още след първите няколко стотин метра, по равното, усещаме че се влачим. Спираме за дълга, близо 40 минутна почивка за да съберем сили. Въпреки това обаче качването върви трудно и едва около 17:00 успяваме да стигнем до заветното Жабешко езеро, което миналата година посетих буквално за минути, тъй като времето внезапно се развали и ме върна обратно. Може би имах прекалено големи очаквания от това езеро, а и светлината беше твърде особена – не останах доволен. Тук си изядохме всичко останало, изпихме почти всичката вода и към 18:15 започнахме бавно да слизаме надолу. В интерес на истината, съмнявах се, че ще успеем. Бях на ръба на силите си, признавам, попрекалихме. След невероятни перипетии и леки инциденти, слизаме до хижа Вихрен почти два часа и половина по-късно. Смазани…

Статистиката от GPS-a сочи 13 часов преход с десет изминати километри. Да, точно толкова го изчислявах и в Пловдив пред компютъра, когато чертаех маршрута, но повече никога няма да си го причиня. В момента в който пиша тези редове – седмица след това качване съм с бъбречна криза поради претоварването и както се очертава това ще ме извади от строя за целия летен сезон. Уви, понякога стават и такива неща.

И кратко видео, като препоръчвам гледане на цял екран, при 1080p и с добър звук: