Пирин – Сам сред стихиите

Пирин – Сам сред стихиите

Няма нищо по-хубаво от подаръците. Особено тези, които си направиш сам. Никой по-добре от самия теб не може да прецени колко точно си заслужил, както и какво би те зарадвало най-много. Този път реших да си подаря четиридневно пътешествие из Пирин.

Място, където съм ходил само веднъж и то преди цели 5 години, и от което на практика нямам никакви особени впечатления, но просто реших да отида и да разнообразя ежедневието и жегата в Пловдив.
Защо сам? Може би защото когато човек остане сам със себе си на непознати места, преживяването е по-различно и… всъщност усещаш, че си ти.
Не стягам багаж – от известно време куфарът ми стои постоянно в колата, още повече, че предния ден се прибрах от едноседмичен престой в Бургас. Дори не може да се каже, че съм нощувал в Пловдив – тръгнах към 4 сутринта… по тъмно. Както най-много обичам… 
Минавайки през Пазарджик, забърсвам от една фурна току що изпечена закуска със странно име и продължавам към Добринище. За първият ден планът е посещение на Поповото езеро и околностите. Първият лифт от х.Гоце Делчев тръгва в 8:30 и трябва да съм там на време.
Посрещам първите лъчи на слънцето на Юндола. Разкошна мъгла се разстила по поляните, но нямам време да я чакам да се разгърне качествено, щракам бързо 1-2 кадъра и пълен напред.

Минути след 8:30, прецизно отстранил всички ненужни тежащи вещи от раницата си, съм поел по лифта към х. Безбог. Времето е чудесно и предусещам страхотни снимки, но само 30 минути по-късно, озовал се на 2200 метра надморска височина, осъзнавам, че нещата ще бъдат малко по-различни…

Тръгвам бавно по пътеката за Поповото езеро, която би трябвало за час и нещо да ме заведе до там. Уви… на мен ми коства почти двойно, но в крайна сметка спирам често за снимки и за почивка. На места не следвам пътеката, просто най-добрите изгледи обикновено са малко в страни. Всичко се вижда като на тепсия, но това е дълбока заблуда. Абсолютно всяко едно нещо е дяволски далече. Стигам до Попово езеро малко преди 12:00 и бързам да повторя кадъра си от преди 5 години, когато буквално за 4-5 минути обстановката се промени, събраха се облаци и се озовах в центъра на планинска буря – вятър, гръмотевици и преди дъжда… градушка.

Беше почти сюрреалистично – толкова притъмня, имаш чувството, че ако се просегнеш нагоре ще докоснеш черните облаци, а трясъкът от падащите светкавици е оглушителен.

Няма нищо по-хубаво от лошото време. В крайна сметка съм подготвен и за това и не ми прави сериозно впечатление, но усещам, как плановите ми са обречени. Последният лифт тръгва в 16:00 и няма да успея да се кача до близките Самодивски езера. На картата изглеждат така близо… няма километър. Но километър по онзи баир е… около 40 минути в едната посока, които нямам, освен ако не искам да нощувам в гората… Зарязвам и тръгвам обратно. Тук е невъзможно да се обиколи в рамките на деня, съобразявайки се с лифта и ще се идва на палатка. Друг вариант е невъзможен…
Ето и малко кадри от Поповото езеро , вр. Сиврия и вр. Дженгал:

Около 17:00 вече съм се настанил в хотела в Банско, изпил съм 2 упсарина и вече съм с 38 градуса температура. Ако съдбата си мислеше, че нещата ще приключат по този начин… не го е съгласувала с мен. Горещ душ и в първата механа за вечеря. Хайде де…

На сутринта трудно ставам от леглото – всичко ме боли, най-вече краката. Навън е чудно слънчево утро, но прогнозата за високите места е грозна, а и не искам да преживея всичко това от вчера. Значи е ден за някое по-ниско, но също толкова китно местенце. Бърза справка с картата – днес това ще бъде поречието на р. Демяница – никога не съм ходил, дори не знам какво точно има, но… отивам.

Няколко часа по-късно се прибирам в хотела сияещ от щастие. Мястото е вълшебно и тук може да се изкара с дни. Има толкова много материал за снимане, толкова много…

Записвам клипчета с подръчни материали. Засега… 😉

Вечеря и сън. Утре е важен ден. Независимо от прогнозата се качвам нависоко. Отново дестинацията е напълно непозната, но пък какво…

В ранни зори пъпля с колата по пътя за х. Вихрен и около 8:30 поемам по пътеката за Рибното езеро. Група туристи тръгват да качват вр. Вихрен. Като видях баира… едва ли някога ще предприема подобно нещо.

На 500 метра от хижата, където пътеките се разделят посягам за справка с картата и установявам, че… съм всъщност пишман турист от 21 век. Картата отдавна не само не е на хартия, ами дори не ми е в телефона. За максимално удобство и достъпност се намира на някакъв виртуален „облак“, който за разлика от тия, които се събират над главата ми е абсолютно недостъпен без добра връзка с Интернет, а там, повярвайте ми… такава няма. Ядосвам се за кратко заради несъобразителността си, но в крайна сметка не мога да се върна. Пускам си запис на track-а, за да съм сигурен, че поне ще се върна на мястото, от където съм тръгнал и продължавам по старомодния начин – по маркировката и оскъдната информация, намираща се на обикновена пътна карта

Тук наистина е страхотно… изключително приятно се върви по торфените поляни, р. Бъндеришка постоянно е от ляво или от дясно… идилия.

Разбира се, това беше първите 2-3 часа. После нещата взеха обрат – градушка и дъжд. Дъжд! Много дъжд! Ходил съм на много места, много ме е валяло, но Бога ми, толкова мокър никога не съм бил. Не и над 7 часа. Не е особено приятно да се правят снимки, докато от шапката ти се стича вода… Не е и особено топло, няма къде да се скриеш и просто… продължаваш.

Успях да стигна до Жабешкото езеро, където се изля такъв дъжд, че само докато успея да извадя дъждобрана на раницата, както и моя, всичко стана вир-вода. Там срещнах и една група, която слизаше от един много висок баир, които ме посъветваха да не продължавам нататък в това време – нямаше изгледи за промяна към по-добро, а да катериш при гръмотевична буря със статив в ръка е сравнително неразумна постъпка. Обръщам! Дългото езеро ще остане за следващия път…

Последваха малко над 4 часа слизане в безспирен порой. Пътеките се превърнаха в потоци, торфените поляни подгизнаха и беше абсолютно и напълно невъзможно да останеш сух. В такива моменти забравяш и за снимки и за всичко… просто вървиш, защото за 10-тината минути, в които спреш за почивка си готов простинал. Забравяш за глад и за жажда… просто вървиш и искаш да се махнеш от там.

Към 17:00 слизам до х. Вихрен и намирам колата си в огромна локва, дълбока една педя. Така де, да не би да мога да бъда още по-мокър, отколкото съм сега… Следва преобличане, мръсна газ по завоите надолу и горещ душ в хотела… малко храна и сън.

На следващия ден съм просто разбит, а времето е все така услужливо. Решавам, че нямам сили да преживея това от вчера още веднъж, затова просто поспах повечко, разходих се из Банско и тихо и кротко поех към Пловдив.

Дали съм доволен? Въпреки всичко, беше забележително! Беше незабравимо! Резултатът – над 12GB снимки, огромната част от които не знам кога ще ми остане време да конвертирам и покажа, както и почти 3GB видеo, макар и засега аматьорско. Ето едно набързо спретнато клипче. Гледайте на цял екран, във Full HD. По възможност със звук 🙂

Дали ще се върна… Ха-ха. Резервацията вече е направена. Няколко седмици и пак съм там… сред безкрая.

А за догодина… вече се пазаруват палатки, спални чували, раници и друго оборудване, необходимо за престой на място. Все пак, трябва да подсигурим изгревите и залезите 😉

Leave a Reply