С решението си от 13 март 2025 г. по конституционно дело № 33/2024 г. Конституционният съд на Република България повдигна един фундаментален въпрос за баланса между формалната доказуемост на изборния резултат и конституционната защита на активното избирателно право. Съдът защити тезата, че в секции, за които не са налични бюлетини и в които поради това не може да бъде извършена проверка на изборните резултати, се приема, че броят на действителните гласове е нула. Това на практика означава фактическо анулиране на вота на стотици граждани, упражнили правото си на глас в изборния ден, без да има данни или да са установени каквито и да било нарушения в съответните секции.

С настоящия кратък анализ бих искал да коментирам правната и конституционна обоснованост на такава преценка, както и да разгледаме възможности за по-адекватен и съразмерен подход.

Конституционно дело № 33/2024 г. обедини няколко искания на народни представители за установяване на незаконност на изборите за 51-вото Народно събрание, проведени на 27.10.2024 г. Съдът, чрез назначаване на експертизи, извърши мащабна проверка на резултатите и повторно преброяване в 1777 секции. В само две от тях обаче бюлетините от гласуването липсваха напълно, а заместващи доказателства, въпреки че бяха налични, не бяха обсъдени. В този контекст Конституционният съд прие, че не може да отчете резултати от гласуване в тези секции и поради липсата на обективно проверими данни, възприе гласувалите в тях български граждани като не проявили изборна активност.

Тези действия на Конституционния съд се основават на неговата строго формализирана функция – да установява законосъобразността на изборите не ex officio, а само в границите на доказателствената рамка, очертана от Конституцията, Изборния кодекс и Закона за Конституционен съд. При липсата на бюлетини, съдът е изправен пред обективна доказателствена невъзможност, в рамките на която не може да презюмира факти, за които няма доказателства по делото. От тази гледна точка, приемането на нулев резултат може да се разглежда като логично формално последствие, съответстващо на доказателствените стандарти, прилагани във всяко съдебно производство. С оглед обаче на принципа in dubio pro civis (при съмнение – в полза на гражданина), подходът изглежда твърде рестриктивен, макар той да следва логиката на съдебното производство, при което липсата на доказателства се тълкува в ущърб на този, който следва да ги представи, като в конкретния случай това е изборната администрация.

Въпреки това, при проверката за законосъобразност на национални избори, съдът трябваше да обсъди конституционните граници на доказателствения формализъм и вероятно можеше да стигне до извод, че не следва да се ограничава единствено до формалната доказателствената рамка, а да разсъждава в много по-широка плоскост, на която да се търси балансът между формалната доказуемост, принципите на демократичната легитимност и защитата на основните политически права на гражданите.

Конституцията, международните договори и практиката на Европейския съд по правата на човека изискват от държавата позитивна отговорност за осигуряване на реално упражняване и зачитане на избирателните права. В този смисъл, анулирането на вота в цяла секция поради някакъв административен пропуск по никакъв начин не съответства на принципа на пропорционалност и съразмерност. Проблематичен е фактът, че в засегнатите секции изборите са проведени, няма сигнали, установени нарушения или съмнения за манипулации, а и липсата на бюлетините от гласуването не е резултат от поведението на избирателите.

Въпреки това, техният глас не беше зачетен не поради измама или манипулация, а поради липса на възможност за повторно удостоверяване на изборния резултат. На практика съдът санкционира избирателите за административни пропуски. Такъв подход създава риск от непропорционално ограничаване на активно избирателно право, при това без вина на носителя на това право. Така се стига до едно може би формално коректно, но със сигурност съдържателно несправедливо решение.

Приемането на нулев резултат в конкретната ситуация подкопава доверието в изборния процес и генерира системни рискове, като създава възможност и мотиви за умишлена загуба или унищожаване на бюлетини, с цел заличаване на определени резултати, подкопава доверието на гражданите в способността на държавата да гарантира реалното зачитане на политическата им воля и размива отговорността, като практически наказан е избирателят, но не и органът или лицето, допуснало евентуалното нарушение. В дългосрочен план, това води до ерозия на легитимността на изборите като механизъм за представително управление.

Макар Конституционният съд да е в някаква степен ограничен от липсата на законодателна процедура, при оценката на конституционните граници на доказателствения формализъм трябваше да се открият съществуващи и най-вече логични възможности за по-гъвкаво тълкуване, а именно в съответствие с принципите на демокрацията и върховенството на правото. Такива могат да бъдат допускането на вторични доказателства – данни от протоколи от СИК (включително за начина на протичане на изборния ден), удостоверения от наблюдатели, подписи от избирателните списъци, записи от видеонаблюдение, данни от електронната система на ЦИК, като по този начин се стигне до обосновано презюмиране на резултат, особено когато липсата на бюлетини е безспорно по вина на администрацията, а не на избирателите.

Същият подход конституционният съд си е позволил при разглеждането на конституционно дело № 10/2009 година, с предмет проверка на конституционосъобразност на национални избори, като по идентичен начин е анулирал резултатите от гласуването в 23 секции в чужбина. Изводите на Европейския съд по правата на човека по подадени редица жалби срещу държавата е, че подобно решение се основава единствено на чисто формални аргументи и води до неоправдано нарушаване на правата на избирателите (case of Riza and others v. Bulgaria, applications nos. 48555/10 and 48377/10).

С оглед изложеното до тук, решението на Конституционния съд да приеме нулев резултат в секции с липсващи бюлетини може да е разбираемо единствено от формална гледна точка, но е особено проблематично по същество. То не взема предвид конституционния ангажимент за защита на избирателните права и рискува да обезцени действителната политическа воля на гласувалите граждани. Изграждането на устойчива демократична практика изисква от институциите, включително и от Конституционния съд, да прилагат принципа на съразмерност и да търсят решения, които съчетават доказателствената достоверност със защита на фундаменталните политически права.