Навън е мрачно, превалява… Телефонът звъни и получавам оферта за след час, за снимки на средновековната крепост Аневско кале, която се намира над гр. Сопот. В това време ли, сега – въпрос, който един истински запален по пейзажната фотография човек никога не би задал, а трябва да грабне винаги готовата раница и да хукне незабавно. Така правя и аз. Едвам стигам до мястото, където се събира ударната група – вали такъв пороен дъжд, че чистачките не смогват да се справят дори на предела на възможностите си. Къде отиваме всъщност в това време? Имайте търпение, ще разберете защо нямаше по-подходящо ;)…

Около час път с кола и сме на една симпатична полянка, от където се налага да продължим пеша. В самото начало осъзнаваме, че сме тръгнали крайно неподготвени по отношение на храна и вода. По случайност съм мушнал 500 милилитрова бутилчица, а всеки който някога е ходил на снимки с мен знае, че в раницата ми винаги има поне два кроасана и пакет вафли…

Започваме да се изкачваме по стръмния наклон, който се оказва истинско предизвикателство. През 2003-та година, по време на академичното ми обучение по археология трябваше да карам стаж на същото това Аневско кале, където да правим разкопки. Без никога да съм идвал на това място, предпочетох да си изкарам стажа някъде на сенчица и хлад в музей. Дали това решение се оказа правилно – потърпете.

Изминалите сме едва 250-300 метра, а вече каталясваме. Времето ни е съюзник – облаците са скрили слънцето и поне не е изгаряща горещина, но е стръмно, много стръмно. В последствие изчислих, че на места наклонът минава 50%. Срещаме младо семейство мъж и жена. С последни сили питаме има ли още нагоре и получаваме обезкуражителния отговор „О, вие сте едва в началото“. Жената е бременна, така да се каже… доста и очевидно се е справила, защо пък ние да не успеем. Стисваме зъби и продължаваме нагоре.

Излизаме на открито място, където вятърът се усеща осезаемо, черните облаци се събират над нас, а гарван гробар ни посреща със зловещите си крясъци. Крепостта се вижда на няколко стотин метра по-нагоре, прегърната от огромно количество разцъфтял див люляк. Ухае неописуемо…

Успяваме да се доберем до крепостта и си признавам, че в началото изобщо не съм впечатлен. Изисква доста въображение, за да си представи човек какво всъщност е имало тук. Разполагаме се и точно в този момент нещата взеха рязък обрат. Притъмня, небето се отвори и се изсипа дъжд. Разбира се, няма къде да се скрием, пък и ако това беше целта, изобщо нямаше да тръгнем. Снимките продължават.

Внезапно от някъде през облаците буквално за секунди проби слънчев лъч и озари пейзажа по невероятен начин. В тези мигове имаш чувството че се намираш в Графството на Толкин…

Както неочаквано заваля, също толкова неочаквано утихна. Появи се изключително контрастна двойна дъга, която се опитах да уловя в пълният ѝ блясък. Всичко се случваше толкова бързо, че нямаше време да се търсят по-подходящи предни планове, за което съжалявам, но понякога просто се налага човек да се примири. След този дъжд ароматът на див люляк е вълшебен.

От Запад обаче се задава застрашителна облачна група, ефектът от която с пълно мнозинство решаваме да избегнем. Правим последни кадри и поемаме надолу, защото слизането е още по-трудно от изкачването, а нямаме никаква подготовка за когато се стъмни.

Залисани в приказки, в ниското губим пътеката. Време за връщане до последното място, за което сме сигурни няма – мръква, затова решаваме да продължим, спазвайки само посоката. Само 100-тина метра по-надолу излизаме на същата полянка, където ни чака превоза обратно до вкъщи.

Няма нищо по-хубаво от лошото време – абсолютно вярно е, особено когато става въпрос за фотография. Дали бих се върнал тук отново… по-скоро не, освен някоя хубава зима, когато е натрупал повече сняг. По-добри кадри от това място едва ли бих могъл да направя, защото подобен късмет да се случи два пъти е по-скоро невъзможно. А дали през далечната 2003-та година съм взел правилното решение… О да!