Истинско предизвикателство е да се опитам да разкажа преживяванията си на гръцкия остров Закинтос (наричан още Fior Di Levante – Цвете на Изтока) в обем, който да не досаден за четене и в същото време да не пропусна нещо съществено. Никога до сега не ми се е налагало наведнъж да споделям толкова наситени с фотография седем дни, но… въпреки това ще опитам.

Всичко започна в началото на зимата на 2013-та година. Тогава остров Закинтос влезе в полезрението ми и стана обект на подробен анализ като фотографска дестинация. В първите дни на 2014-та година вече имах резервация за месец май, но непредвидени служебни ангажименти осуетиха напълно възможността да осъществя плановете си. Това наложи отлагане на пътуването с цяла година, което ми даде възможност да се запозная още по-подробно с това, което мога да открия на острова, с климата и най-вече оптималното време, в което мога да отида. Изтеглих посещението за първите дни на месец април и този път съдбата ми се усмихна.

Удивителна е силата на мотивацията – три дни преди отпътуването ме налегна тежък грип с всички съпътстващи екстри, но още първата вечер, разглеждайки маршрутите и правейки изключително подробна програма за транспортирането и престоя си, усещах как оздравявам не с часове, а с минути. Денят преди заминаването беше изключително трескав. Проверявах дали съм взел всичко необходимо по няколко пъти, пазарувах провизии и сън така или иначе не можа да ме хване. Може би час след полунощ на 2 април натоварих всичко необходимо в колата и потеглих, незвисимо че това трябваше да стане едва на сутринта. Чакаха ме над 900 километра шофиране и трябваше да бъда свеж, а и нарушавах плана още в самото начало. Разбира се, не го приех като неспазване на дисциплината, а като проява на гъвкавост ;).

Около 4 часа сутринта напуснах България през ГКПП Маказа и поех по магистралата Egnatia Odos – едно удивително съоръжение на пътната инфраструктура, което буди респект особено в местата, където преминава през планински области. Почти 8% от цялата ѝ дължина от 670 км преминава през подземни, изкуствено осветени и вентилирани тунели, а мостовете по нейното протежение са над 1500 на брой. Изключително удобно и бързо придвижване, като неприятните моменти, които установих са два – няма бензиностанции на пътя и преминаването по него не е от най-евтините – малко под 16 евро в едната посока. Една от първите немаловажни грешки, които допуснах, бе да зареждам гориво точно в Tessaloniki, при положение че разполагах с половин резервоар. Отбиването от магистралата непосредствено преди този все пак огромен град ми стопи преднината с повече от час и половина – изпуснах мястото, от което трябваше да изляза отново на околовръстния път и като алтернатива GPS-ът ми осигури панорамна обиколка през центъра на града. Бях решил да не спирам абсолютно никъде преди достигането на набелязаните места и повярвайте ми, беше изключително трудно да устоя на разкошния изгрев някъде около Орфанския залив. Просто се опитвах да не гледам наляво :). Същото правих и преминавайки покрай река Louros, в областта Епир. Такова живописно нещо не бях виждал – включих го в графика за навръщане, защото иначе рискувах всичко да отиде по дяволите.

Първото спиране за почивка направих едва след около 700 километра шофиране и то защото едно китно градче на Амбракийския залив, наречено Amfilochia, просто ме грабна. Разположен изцяло над брега на морето, обещаваше изключително спокойствие. Разполагах с време, поразходих се за около час, като дори си позволих да извадя фотоапарата за една много бърза панорамка, макар и в неподходящата обедна светлина.

Продължих към една от най-важните ми цели в пътуването – мостът Рио-Антирио, който свързва континенталната част на Гърция с полуостров Пелопонес. Внушителна мегаструктура – най-големия вантов мост в света, окачен на стоманени въжета, с най-много отвори между носещите колони, които са високи над 160 метра. Сами разбирате, че е несериозно тук да не се направят поне няколко кадъра, като се надявах на динамично небе и по залез. Следобедът над масивите на Afroxylia-Vamvakou изглеждаше обещаващ, но уви, до вечерта нещата се промениха драстично.

Разходих се по моста, разузнах терена и удачните места за снимки и зачаках подходящото време. След това май дремнах за около тридесетина минутки.

Макар и условията да не бяха възможно най-добрите, влязох в серия, като държа да отбележа, че scene design-ът за снимката от западния кей ми отне поне 20-30 минути, в които разчиствах всякакви боклуци – найлонови чували, шишета, изхвърлени клони и какви ли не още неща, които приливът беше довлякъл.

Дали ще ти се получат нещата си личи на мига, макар че с панорамите изненади винаги могат да се очакват. Бях удоволетворен от това, което направих и реших, че не е необходимо да повтарям същото и от другата страна на моста на следващата сутрин. Щеше да стане твърде натрапчиво, пък и посред нощ е по-сложно да се прецени от къде и как могат да се получат най-добре нещата. Реших да не минавам по моста не защото таксата е скромните 13.5 евро, а защото да минеш покрай него – целия облян от светлина, с фериботче през нощта е доста по-запомнящо се от скучното 2-3 минутно шофиране отгоре. Някъде около 1 часа след полунощ бях от другата страна и се отправих към пристанището Килини.

Някъде малко след Патра намерих удобна бензиностанция, където отново напълних до горе, защото исках да отида на острова с пълен резервоар, тъй като бях чел противоречива информация относно зареждането там. Около 3 през нощта вече бях на пристанището на гр. Килини – мястото, от където тръгва фериботът за Закинтос. Не знам защо, но беше неописуемо студено, а трябваше да чакам цели четири часа, докато дойде време да се отплава, които обаче използвах за да дремна. Парното свърши чудесна работа, но когато започна да просветва и се измъкнах от колата за няколко снимки, положението беше още по-тежко. Офисът на фирмата превозвач тъкмо отваряше, купих си билети за отиване и връщане (общо около 65 евро с някакво намаление), навлякох се с дебелия полар и зимното яке, грабнах статива и отидох да посрещам изгрева на прибоя :).

Снимките обаче прекъсна фамозната поява на Fior Di Levante – фериботът, който трябваше да ме транспортира до острова. Забележителен във всяко едно отношение, за него ще ви разкажа по-нататък в изложението, зарязах всякакви снимки и реших че това трябва да се запечата на видео:

След това напуснах кея и се метнах на най-високата му палуба, от където успях да уловя не лош изгрев.

До остров Закинтос се стига за около час и половина. Веднага щом свалих колата от ферибота се запътих към мястото, което щеше да бъде мой дом през следващите няколко дни – Limni Keri. Намира се на около 10-тина километра от Закинтос, прецених, че местоположението му е най-удобно за обектите, които бях набелязал за посещение. Намира се в най-южната част на острова, в защитена влажна зона. Лесно намерих хотела, но далеч не беше толкова лесно да се разбера с жената на рецепцията. При резервацията изрично беше упоменато, че персоналът говори 4-5 популярни езика, дори български, но лелята може би не знаеше за тази подробност – гръцки и толкова. След известни перипетии нещата взеха обрат, появи се Денис – управителката на хотела, около 24 годишна очарователна госпожица, която веднага ме настани, а след кратък разговор за целта на моето пребиваване на острова ме снабди с куп карти и пътеводители за най-интересните места за посещение.

Не бях спал като хората от близо 50 часа и първото нещо, което направих е да взема душ да поспя преди да се отправя към първата предварително подбрана дестинация на острова – плажът Marathias, който се намира на около километър от Limni Keri, километър, в който обаче има сериозна денивелация.

Около 22 часа се бях прибрал и започнах да проучвам пътеводителите, които получих. Оказа се, че има поне стотина интересни за посещение дестинации, но все пак бях дошъл с основно намерение пейзажна фотография и реших да не се разсейвам с населени места и сгради. Бях решил, че на следващата сутрин трябва да посрещам слънцето в една от най-източните точки на острова – плажът Porto Zoro. И като поглеждам часовника, остават не повече от 4 часа за сън. Почти до края на престоя ми така и не станаха повече 🙂 .

След снимките рано сутринта тръгвам на разходка или по-скоро на разузнаване по полуостров Vasilikos. Попадам на църквата Agios Nikolaos, която е построена на самия бряг на морето. Уви, състоянието ѝ беше доста окаяно и предпочитам да ви я спестя.

Следобедът посвещавам на може би най-извесната дестинация на остров Закинтос – плажът Navagio. Вярно, може би е малко поизтъркан, но на подобно място всеки прави своята снимка. Колкото и да приличат на останалите, почеркът и собственото виждане винаги си личат. Пък и самото присъствие на това наистина трудно за описване природно образувание си заслужава изминаването на близо 30 километра по тесен и осеян със завои път, който минава през живописни маслинови горички, малки селца, като отбелязване заслужават църквата и кулата в Kiliomeno, както и манастирът в Anafonitria. Прави ми впечатление, че пътищата са изключително тесни, особено през населените места. Местните жители, които обработват земя или имат насаждения, се придвижват с много особени джипки, които съвсем приличат на тези от филма „Грешен завой“. Всеки път, когато някоя такава ме подминаваше, си мислих дали сега някой не може да слезе от нея и да ми отреже главата 😀 . Сериозно, на този остров шофирането е истинско предизвикателство. Никой не спазва никакви правила или ограничения, изкачат изневиделица от разни ъгълчета, карат като бесни. Разбира се, това ми правеше впечатление само първия ден, когато просто усетих, че моят стил категорично не се вписва в обстановката и ставам предпоставка за произшествия. Започнах да правя като останалите и всичко си дойде на мястото 😀 .

В ранния следобед пристигам над плажа Navagio, където има изграден паркинг и панорамна тераса за наблюдение. Ако се задоволите само с нея, няма да видите почти нищо. Грабвам раницата и статива и тръгвам да обикалям по ръба на скалите. За тук ви трябват обувки с твърда подметка, защото рискувате да бъдат нарязани от ерозиралите скали, остри като ножове.

До долу са около 300 метра или половин минута свободно падане. Абе височко е… и ветровито.

Това са останките от кораб, който през 1983-та година е бил изхвърлен от бурното море. Оказало се, че е превозвал контрабандни цигари. Този плаж е достъпен само през морето. Скалите над него са абсолютно вертикални, почти гладки. Тяхната ерозия образува почти белия пясък долу, който формата им „заклещва“ и не може да бъде разнесен в морето. На това се дължи очарователния цвят на това заливче.

Изчаках ниското следобедно слънце както и залеза. Признавам си, по едно време зарязах фотоапарата и просто се наслаждавах на гледката… няма пресъздаване.

Вечерта настъпи и трябваше да се връщам обратно до Keri. По пътя обаче реших да се отбия до плажа Porto Vromi, който заснех само на лунна светлина. На втората снимка се вижда Венера.

Беше някъде около 22:30, когато се прибрах в хотела. В „махалата“ имаше някакви много странни птици, които издаваха ужасяващи крясъци когато усетят някой да се раздвижи, особено в тъмната част на денонощието. Тези крясъци си ги предаваха една на друга и в общи линии вдигаха всичко живо на крак. Така и не успях да ги видя, но два месеца по-късно, след посещение на зоологическата градина в Пазарджик, разпознах безпогрешно този звук – пауни.

На следващата сутрин отново ставам малко след 5:00. До изгрева има достатъчно време, но небето е доста запушено и май такъв изобщо не се очертава. Въпреки всичко, за снимки лошо време няма, така че се измъквам от леглото и се отправям към фарa на полуостров Keri. Непосредствено до него се намира още една от „забележителностите“ на Закинтос – най-големия гръцки флаг, който обаче не беше разпънат. Съдейки по размера на пилона, не е нещо толкова невиждано.

Развиделило се е напълно, но слънцето днес трудно ще се покаже. нещо повече – вятърът е бурен и гъне клоните на дърветата. Очевидно изгрев няма да има и ще се наложи да заснема Mizithres Rocks в наличната обстановка.

.

От това място се разкрива гледка към Йонийско море. На 10-тина километра навътре вали проливен дъжд.

В един миг, както се наслаждавах на гледката и едвам се удържах вятъра да не ме свали долу, забелязах как от небето се спусна едно тънко хоботче и докосна водната повърхност. Торнадо! Никога не съм виждал нещо подбно наживо, но вече си го представях как ще изглежда в кадър. Изведнъж ми се прииска водното торнадо да тръгне към мен. Изобщо не ме беше страх, трябваше ми за преден план 😀 . Разбира се, не се получи – природното явление излезе на брега около на 200 метра пред мен и просто се разпадна. Е, нищо… следващия път да е 20-тина пъти по-голямо 😉 .

Друго интересно място на залива Lagana e островчето Cameo, непосредствено до селцето Agios Sostis. То е свързано с брега посредством мост, покрит с дъски, които обаче извън туристическия сезон са премахнати, за да не може да се стига до острова. Можеше да се премине, някои хора дори демонстрираха пред мен, но прецених, че рискът не си струва.

Продължавам към друго селце, разположено точно срещу град Закинтос – Aggrasi. Забележителност там е един стар мост, който преди много години се е намирал над малка река. Заради ерозията на острова обаче, към днешния ден той се намира на около 10-тина метра в морето.

Някъде точно над Aggrasi, на върха на планината Scopos, трябва да се намира древният манастир Panagia Skopiotissa. Опитвам се да намеря пътя към него, но безуспешно. Реших да не губя повече време и да го оставя за по-късно. Отправям се към защитената зона Gerakas, където гнездят костенурките Careta Careta. Достигайки края на пътя, следват едни огромни табели указващи статута на зоната и че охраната ѝ е въоръжена. Много ми се искаше да мина над ерозиралите скали, но предпочетох да не рискувам да си навлека неприятности, прескачайки оградата. Вместо това излязох на плажа, но всичките ми опити от там да се изкача нагоре се оказаха безуспешни.

Денят наближава своя край и се отправям към гр. Закинтос, където да направя няколко панорамни кадъра от място, което бях проучил преднишния ден по обяд, купувайки си дюнер и понасяйки тонове критика от продавачката, че дюнери имало само в Турция, а това, което ми продава тя се наричало гирос и нямало нищо общо. Не спорих за очевидни неща. Пътувайки към града обаче преценявам, че мога да отделя още 30-40 минути и свивам по един тъмночерен път към плаж, също предпочитан от костенурките за гнездене. Положението е толкова зле, че някъде след първия километър започнах истински да се тревожа как ще обърна, за да се върна обратно. На едно по-широко местенце оставих колата и продължих още малко пеша. Разкри се чудесна гледка към целия залив Lagana.

Слизайки надолу, настигам стадо кози и козар на малко моторче. Около 45 годишен мъж, който на перфектен английски ми обясни как точно мога да стигна до манастира, който търсех по-рано. Този човек ми взе акъла… Час по-късно вече съм в селцето Bochali, което се намира непосредствено над гр. Закинтос и от там се разкрива разкошна панорама към него. Духа много силен вятър и облаците хвърчат по небето с невъобразима скорост. От едната страна се пооцветиха, от другата си заваля като из ведро, изобщо… на това му се казва динамично време.

Отново се прибирам по късно в хотела, отново пауните крещят като обезумели. Докато прехвърля снимките, заредя батериите и подготвя маршрута за следващия ден, полунощ минала отдавна. Добрата новина е, че следващия ден ще се наспя, защото всички останали изгревни дестинации са планирани и мога да си го позволя.

Малко преди обяд се измъквам и отново се отправям към Mizithres Rocks, но този път точно над тях.

Останалата част от деня ми минава в безцелно шляене из острова. Разгледах няколко по-малки селца и чаках да настъпи следобеда, когато да поема нагоре към манастира Panagia Skopiotissa. Вече разполагам с указания как да се кача до горе и нямам търпение да го направя. Уви, отново ударих на камък, този път почти буквално. Открих пътя до горе, но в интерес на истината това трудно може да се нарече път. Липсва всякаква настилка, изключително начупен и изровен, след първите 300 метра просто ме отказа. В крайна сметка с тази кола трябва да се връщам и до България и не мога да си позволя да рискувам извън пределно допустимото. До върха са около 4.5 километра и нямам никакъв шанс да се кача пеша на време за залеза. За втори път провал на опита да се добера до това местенце. Обръщам и се отправям към първото място, което ми идва на акъла:

Какво точно има на този връх отсреща, че така упорито отказва да ми се разкрие. Трудно се пречупвам, неуспехите по-скоро ме амбицират и съм твърдо решен на следващата вечер да бъда горе, ако ще да се влача по корем…

Изминали са вече няколко дни и умората започва да си казва думата. Все по-трудно успявам да стана. Днес посрещам изгрева от терасата. Междудругото не се оплаквам от отсъствие на гледка.

Днес целта е отново на север – плажът Porto Vromi, но от другата му страна. Намира се на някакви си 2-3 километра от Navagio и сами разбирате, че няма как да пропусна да се кача на онзи ръб за втори път.

Изчерпих и тази дестинация и се отправям към Porto Vromi. Оказва се нещо доста далеч от очакванията ми, което дори не заслужава човек да вдигне фотоапарат. Миниатюрно заливче с около 20-тина метра романтична плажна ивица и няма жив човек… Обръщам и наред е вегетацията на острова. Всичко е разцъфтяло, ухае невероятно. Определено маслинените насаждения преобладават, като в сенките им си почиват кози, овце, кокошки и разни други по-така домашни птици.

Още в ранния следобед тръгвам за трети път към върха на Scopos. Този път няма връщане назад, последна вечер ми е на острова – последен шанс. Разполагам с достатъчно време, не бързам, баирът е сериозен. По пътя срещам стадо домашни животни.

Два часа по-късно, изплезил език, съм почти на върха. Тук е разположена цялата комуникация на острова – огромни антени, радиопредаватели и кой знае още какво. Разбира се, достъпът е забранен, но продължавайки още 200 метра нагоре, най-сетне достигам до заветната цел.

От върха се разкрива чудна гледка във всички посоки. Духа силен вятър, но вече взех да му свиквам. Има всички предпоставки да се получи отличен залез, заслужавам го.

Винаги съм вярвал, че когато човек е последователен в усилията си и не се отказва при неуспех, съдбата ще го възнагради и рано или късно ще постигне своята цел. Е, признавам си, не съм си и мечтал да се получи това, което само за миг озари небето в огнено оранжево. Направих една огромна панорама на всичко, което може да бъде видяно от това място.

А манастирът, построен във византийски стил през XV век, върху останките на древен храм на Артемис… може би едно от най-добрите ми попадения. Изключително доволен съм, получи ми се по-добре от колкото можех да очаквам.

След залеза, изкачвам още една малка височинка за да хвърля поглед над залива Laganа, както и към гр. Закинтос. На север дори се вижда остров Кефалония.

Почти мръква, става още по-студено, а вятърът се усилва. Време е да се отправям надолу. Уви, само 20-тина минути по-късно установих, че не съм си взел осветление – и челника и двете резервни фенерчета останаха в хотела. Почти пълната луна обаче свърши достатъчно добра работа и благополучно се смъкнах до долу.

Последно утро, което посрещам на остров Закинтос. За този ден оставям изгрев над пристанищния град, както и 1-2 кадъра от самото пристанище преди да се кача отново на ферибота в 7:00 и да потегля за друго интересно местенце в сърцето на Гърция.

Докато се размотавам из ранните часове на пристанището, попадам на кучето Сара, което посреща, изпраща и в общи линии осъществява контрол на всички морски съдове в района на порта. Разделяме си едно пакетче вафли и чакаме Fior Di Levante да пристигне.

Ето го и него, бях обещал в началото, че ще покажа снимки и на това постижение на морската архитектура. На първо място – огромен. Почти 120 метра дълъг и с тегло от близо 10 000 тона. С четири палуби – за товарни превозни средства (побира 450 линейни метра камиони), за автомобили (до 300 бр.), закрита за пътници и открита за пътници (над 1150 души), корабчето е повече от прилично.

Последен кадър към остров Закинтос. Със сигурност имам поне още толкова, но мисля че и тази извадка е достатъчна. Очарователен, непредсказуем, скрил в себе си толкова удивителни природни красоти – това е Цветето на Изтока, перлата на Йонийско море. Изключително доволен съм от прекараните дни и изминатите над 600 километра на това на пръв поглед малко парче земя. Не знам каква е атмосферата тук по време на активния туристически сезон, но оставам с незабравими спомени и твърдото намерение някой ден да се върна отново. Ако и вие желаете да го направите, най-важния съвет, който бих могъл да ви дам е непременно да си осигурите автомобил. Без такъв сте напълно загубени.

В открито море духа бурен, на моменти дори ураганен вятър, който откъсва белите връхчета на вълните и ги разнася хоризонтално. Едвам успявам да изляза на палубата за да направя снимка.

Оттук следват още няколко дни приключения на територията на Гърция, но за тях… за тях след може би поне няколко седмици.

Снимките можете да използвате само съгласно Условията за ползване на съдържание от този сайт.