Изтичат последните дни на месец ноември и метеорологичната прогноза за следващата седмица е с дни валежи от обилен сняг. Изглежда това ще е последната възможност да се качим в Пирин преди планината да е затрупана от няколко метра сняг. Плановете не са твърде амбициозни – ще търсим кадри от Премката и евентуално ако успеем да се качим на вр. Кутело. Уви, през следващия ден нещата взеха съвсем друга посока…

През зимата автомобилният път до хижа Вихрен е затворен, тъй като малко над Бъндеришка поляна през него минава една от ски пистите. Няколко дни преди нашето пътуване получихме информация, че на място са били тествани машините за изкуствен сняг и пътят е затрупан с изкуствени снежни преспи, но все пак имало алтернативно трасе, през което може да се премине и продължи нагоре. Действително след кратко объркване и опит да качим Honda CRV-то директно по затрупаната с вече фирнован сняг писта, успяхме да намерим правилния път и продължихме нагоре.

Утрото ни завари в подножието на мраморния гигант Вихрен, забулен от облаци.

Стотина метра по-нагоре обаче стават доста различни. Участъци от пътя са заледени и пързалката е повече от опасна. Внимателно пъплейки по последните завои виждаме как един автомобил е спрял на последното възвишение отчасти на пътя, отчасти в канавката и нито напред – нито назад. Под него – лед като стъкло, пред него – 200 метра пропаст. Шофьорът не смееше да помръдне, тъй като естественият наклон водеше към лош сценарий. Това ме върна към спомени от миналата зима, когато опитахме да отидем на Рилските езера. Как слизах подобен баир на заден ход и как колата беше по-скоро шейна… емоции. Та тези няколко метра заледен асфалт се оказаха истинско препятствие не само за закъсалия автомобил, но и за самите нас. Тревожни мисли ме обзеха още оттук. Ако нагоре всичко е така заледено, не само че няма да стигнем до Премката, ами до никъде няма да я докараме. Влизайки в х. Вихрен и след кратък разговор с хижаря и още няколко мъже, които поемат към Бъндеришката порта, нещата стават безпощадно ясни – без котки е непроходимо и опасно към местата за които сме се запътили. Пирин отказа да ни допусне до най-впечатляващите си красоти рано през зимата и това ходене ще остане за следващата година. Несъобразителността ни бе наказана незабавно, но в никакъв случай не поехме риск да тръгнем неподходящо екипирани нагоре.

Решаваме просто да се разходим в ниските части на Бъндеришкия циркус. Нямаме какво повече да губим, а да се връщаме съвсем безславно не е в наш стил. Затова бавно и полека, борейки се на всяка крачка с обледените камъни, поемаме нагоре. Обръщам се с лека тъга към мястото, където всъщност исках да отидем…

.., но както казват човек никога не знае какво печели, дори когато губи. Насочваме се към езеро Окото, което е на един хвърлей от хижата, но ни отнема цели 40 минути да стигнем до там, където спираме за кратка, по думите на Стаси Трайков, фотографско-кулинарна пауза 🙂

Езерото е напълно замръзнало и от това място ми се получава снимка, която наистина добавям в колекцията от най-успешни за тази година.

Продължаваме нагоре към Рибно езеро, а наоколо се вижда как зимата бавно и сигурно хваща в ледената си прегръдка всичко наоколо.

Достигаме до едно местенце, което се пада непосредствено преди Рибно езеро. Тук през лятото във водата цъфтят уникални бели цветя, а отзад, с гордо изправена снага се вижда Муратов връх, чиято най-висока част днес е забулена в облаците. Любимо местенце, от което имам снимки в различни години и сезони, а вече прибавям към колекцията и зимни такива.

Само 40-50 метра по-нагоре пейзажът коренно се променя и всичко е покрито със снежна пелена. Рибно езеро също е напълно замръзнало.

Тъй като в сняг се ходи значително по-удобно и комфортно, решаваме да продължим до следващото от редицата езера – Жабешкото езеро. То също е заспало под дебел слой лед и сняг, но пейзажът към Бъндеришкия циркус е величествен. От снимките трудно си личи, но тъмни облаци пропускат с невероятна скорост покрай нас и времето се мени с всяка минута. Сутринта слънцето се опитваше да пробива от време на време облаците, но следобеда таква възможност не му се отдаде.

Въпреки суровото време или може би точно заради това, зимната планина е особено очарователна. Вече сме планували зимните преходи за следващите месеци, само чакаме снегът да скрие досадния клек.

Денят през това време на годината е изключително къс – още в 16:30 слънцето се прибира и е добре преди 17:00 човек да е стигнал до крайната си дестинация. Единствено на последния етап от слизането ни се наложи да ползваме челниците, но въпреки трудните условия безопасно успяхме да слезем до хижата, от където веднага тръгнахме за Пловдив, тъй като още на следващия ден трябваше да събирам багаж за едно друго далечно пътешествие…