Измина точно година и седем месеца от пътуването ни до Исландия и едва сега сядам да напиша следващите редове и да споделя с вас снимки от това вълнуващо и неповторимо приключение. Защо чак сега? Ако толкова държите да четете оправдания, ще започна с може би най-нелепото от тях – последната година имах лични ангажименти извън пътуването и фотографията, които ми отнемаха огромната част от свободното време и в този смисъл рядко успявах да се задържа на компютъра. За голяма моя изненада се оказа, че съм притежавал заложби и в съвсем друго направление, но на този етап няма да Ви губя времето с това. Темата търпи развитие, ще има изненади…

На следващо място, като причина да не бързам бе абсолютното ми нежелание да докосна фотоапарат или да обработвам снимки чак до есента на 2019-та. За тези почти две седмици на този остров всички преживявания и впечатления бяха толкова силни, че може би исках да останат недокоснати в съзнанието ми повече време. Още тук бих искал да направим ясната уговорка, че каквото и да прочетете в следващите редове, никога няма да разберете Исландия. Докато човек не отиде на тази земя от изстинала лава, докато не се сблъска с нейната най-първична суровост, неповторим чар и пленяващо привличане, ще сте чули или прочели това онова за Исландия. Но съвсем нищо повече. Исландия трябва да се преживее…

За да завърша с оправданията, доста дълго време се чудих до колко е възможно да покажа зимна Исландия и да я разберете правилно. Защото зад всяко едно статично изображение по-долу стои невероятна динамика, която трябва да бъде възприета с всички сетива. Исландия – освен геологически шедьовър е мощен звук, Исландия е специфичен аромат, Исландия е нещо, към което абсолютно задължително ще се пристрастите и ще искате да се връщате тук отново и отново. Но да се върнем на моята история…

Дали съм искал да отида в Исландия? Като човек, чието хоби е фотографията – вън от всякакво съмнение, винаги съм искал. Много от моите приятели вече са били на това място и съм видял много снимки, слушал съм невероятни истории, включително такива, признавам си, на които не хванах вяра веднага. Организация около нашето пътуване на практика липсваше. Един ден просто получих мейл, в който съвсем накратко една авиокомпания ми направи предложение, което нямаше как да откажа. Вярно, беше зима, но направих паралел с предната година, в която през почти същото време на годината посетихме Северна Норвегия. Исландия е на приблизително същата географска ширина на която бяхме там и реших, че няма от какво толкова да се тревожа. И това беше първата грешка, която допуснах…

Голямото планиране не се състоя, вече имам достатъчно опит и знам, че на подобни места реалностите са винаги много различни. Тук новото предизвикателство беше, че тръгвахме само двамата с Теди. За първи път я взимам на такъв тип пътуване, което е доста различно от посещението на различни градове в чужда държава. Разбира се, имах известни притеснения в тази връзка, но пък тя имаше огромно желание и без никаква съпротива се снабди с екипировка, каквато никога до този момент не ѝ се беше налагало да ползва. На такива места адекватната подготовка е абсолютно задължителна и всеки компромис или подценяване на обстановката може да завърши неприятно. Имах буквално две или три седмици да избера населени места, където да направя резервации, като единственото, от което се ръководих беше разстоянието между тях. Да, нямаше как да пропусна абсолютно задължителните Vik, Höfn, Grundarfjörður, но идеята ми беше да се отдадем по-скоро на пътуването, без особено много напрежение и по-малко рискове. Типичното пътуване в Исландия има една особеност – прави се кръгова обиколка почти по периметъра на целия остров, която е около 1600 километра. Очевидно е, че местата за настаняване винаги са различни и когато ги подредите в строга последователност, нямате право на грешка. Ако по някаква причина пропуснете да стигнете до някое от тях – горите по цялата верига. Това може да се окаже проблем… особено през зимата…

Пропускам баналностите, двата огромни куфара, допълнителните чанти и раницата с техниката, пропускам и момента, в който едва на летището Luton се усещам, че специално за Исландия съм купил приспособления за видеозаснемане, които все така продължават да си стоят в кутиите в Пловдив вместо да са в мен, стискам зъби и очаквам полета за Keflavík. В самолета разбираме, че не сме единствените луди българи, които са тръгнали на зимни приключения, разменяме си идеи за подходящи за посещение обекти и си пожелаваме късмет. В Исландия кацаме на малко, но изключително уютно летище и първите положителни впечатления не закъсняват – от компанията, която ни предоставя автомобил под наем ни превозиха с всичкия багаж до близкото градче Njardvik, където се намира техния офис. Получихме заветната черна Dacia Duster – екземпляр, кален в битка и очевидно изпитвал особеностите в характера на Исландия. Никога не бях управлявал такъв автомобил, но твърдя най-отговорно, че се държа изключително прилично, не ни създаде абсолютно никакви проблеми. Аз обаче бях доста старателен в това отношение и определено му отправях предизвикателства. Ако пътувате в малка група – това е чудесен автомобил, който ще ви свърши отлична работа. Ненужно е да хвърляте маса пари и да наемате огромни и жадни за дизел лендкрузъри. Особено през зимата… ;). Търпение, ще стигнем и до там…

Тъй като пристигаме по тъмно, умишлено не отсядаме в Reykjavík – най-северната столица в света, а съм избрал малко и спокойно градче на няколко километра от летището – Grindavik. Тук само хвърляме багажа, лягаме и умираме. Да, Исландия е далеч, а дългото чакане между полетите ни изтощи допълнително. Но пък още на следващата сутрин се хвърлихме в боя…

Когато представите ти за едно място се изчерпват с четене в Интернет може да се озовете в изключително глупавата ситуация, да тръгнете по възможно най-бруталния път, за който се сещате – през поле от изстинала лава, да се влачите с 4-5 км/ч, да рискувате да нарежете гумите и да стигнете до някаква едва ли не чудна скала, която рано сутрин изглежда точно толкова нелепо, колкото и идеята да следвам нечий чужд пътепис. Решаваме да не поемаме повече подобни рискове, все пак си даваме сметка къде се намираме и никак не е желателно да аварираме на подобно място. И точно затова, както си карах по асфалта изведнъж реших да свия по един чуден черен път от мек вулканичен пясък. На около 20 метра след включването се чу някакъв зловещ тъп удар в предницата и тавана на колата, Теодора изпищя, а аз само видях как някакви колчета излетяха като ракети във въздуха от двете страни на автомобила. Упс… май минахме през ограда, която заради ниското слънце, което блести отпред, не успях да видя. В този момент осъзнахме, че в Исландия не можеш да ходиш точно където си пожелаеш, независимо дали има път или не. Повечето имоти са частни, съответно оградени. Деликатни и ненатрапващи се заграждения има почти навсякъде по острова. Целта им не е да те спрат физически, а само да напомнят, че преминаването им е забранено и че то може да доведе до нанасянето на щети по флората, които с оглед специфичните условия ще се възстановят изключително бавно и трудно. Очевидно исландците се стараят да пазят това, което имат, дори да става въпрос само за лишеи, мъхове и педя трева. Осъзнали са грешката на своите предци – викингите, които в миналото са изсекли почти всички дървета на острова и са допринесли за днешния буквално извънземен пейзаж на това място. Днешните поколения се опитват да поправят тази грешка до колкото е възможно, като разсаждат нови дървета, които образуват съвсем малки горички, които успяват да приютят нови видове птици, които не са типични за Исландия. Но стига толкова отклонения от темата, вече се намираме в геотермалната зона Krýsuvík. Тук всичко клокочи, пуши и те кара да си дадеш сметка в каква точно част на света си се озовал.

Хващаме по легендарния Route 1 и се отправяме в посока към един от най-известните водопади – Gullfoss, който се намира в каньона на река Hvítá.

Водопадът е внушителен във всеки смисъл. Над 80 хиляди литра вода всяка секунда се изливат пред очите ти… удивително!

Съвсем наблизо се намират гейзерите Strokkur и Geysir, но времето рязко се промени, започна силен снеговалеж, който наложи прекратяване на всякакви мероприятия на открито за целия остатък от деня.

Като заговорихме за времето, това е едно от нещата, които и до ден днешен отказвам да повярвам че са възможни, но е факт – времето може да се смени коренно за по-малко от 2-3 минути. Особено при шофиране, преходът от слънце до снежна буря се усеща буквално за секунди. В този смисъл е невъзможно да се предположи какво ще бъде то на конкретно място, което се намира само на някакви си 2-3 километра разстояние. Пък както има една популярна по тези ширини приказка – като не ти харесва времето, изчакай няколко минути :). Тук снегът обикновено вали хоризонтално, тъй като вятърът в повечето случаи е убийствен. Особено опасни могат да бъдат отделни внезапни пориви на вятъра, които са достатъчно силни да съборят човек или да отклонят извън пътя автомобил в движение. За съжаление станах свидетел на такива сцени, но за това по-късно в изложението. Заради вятъра тук дори има специален начин, по който се налага да отваряте и затваряте вратата на автомобила си. Ако искате тя да остане на място… 😀 . Придобиваш навик да паркираш срещу вятъра, за да избегнеш подобни инциденти. Щуро!

Към края на деня пътуваме към Vik. На практика почти по тъмно минаваме през един удивителен водопад – Seljalandsfoss, като се надявам да направя по-добри снимки в края на нашето пътуване, което при добро стечение на обстоятелствата ще ни върне тук след около десетина дни.

Vik е едно очарователно малко градче, с население от едва около 300 души. Което не пречи да разполага с училище, гимназия, полицейско управление и дори малък стадион с плувен басейн. Собственичката на мястото, в което се настанихме е учителка и разказва за живота в населеното място, а и в Исландия въобще. Тя отговаря за обучението на 30 деца, 16 от които учат в дистанционна форма, а останалите присъствено. Работи до обяд, а след това се занимава с дребния си бизнес – къща за гости, в която има 3 малки апартамента.

Reynisfjara Beach е може би най-интересната дестинация, която се намира буквално до градчето, но за да достигнете до интересно за наблюдение място трябва да заобиколите около 10-тина километра. Плажът е известен с т.нар. sneaker waves, които доста често подвеждат туристите и океанът ги събира по плажа в прилични количества. Мястото е опасно, има и фатални инциденти. Предупредителните табели трудно трогват някого, но пък е наистина забавно. За да придобиете представа за какво говоря – на видеото по-долу някой е успял да улови купона, ние бяхме там във време, в което нямаше много туристи. Все пак се опитваме да избягваме струпванията :).

Следващата място, което привлече моето внимание беше лесният за произнасяне Fjaðrárgljúfur Canyon. Намира се в отбивка на около 2 километра от Route 1. Признавам си, в приложението, което дава информация за всичко важно, случващо се в Исландия, този път беше затворен не поради неблагоприятни метеорологични условия, а заради щетите, които хилядите туристи са нанесли на растителността в каньона. Въпреки всичко, беше зима и реших, че все пак може да имаме някакъв късмет. Да, бариерата беше пусната, но в крайна сметка бариерите тук не са за да те спират, а за да те предупредят, че по някаква причина нямаш работа по-нататък. Всякакви мои надежди обаче се изпариха, когато километър по-надолу на празния посетителски паркинг напреко стоеше огромен джип на исландската служба по околна среда, обозначен по абсолютно недвусмислен начин. Беше много приятна, добре сложена и възпитана женица. А да… добре въоръжена. Е, по обратния път поне има няколко исландски борчета 😀 .

Удивителните пейзажи са навсякъде и въпреки забраните да се спира край пътя, правя всичко възможно да си открадна някой друг спомен:

На път към следващото място, на което възнамеряваме да прекараме следващите три дни, минаваме покрай Vatnajökull National Park. Тук сред вечните ледове се издига най-високият връх на острова – Hvannadalshnúkur. По нещо, което по тукашните критерий минава за път, пълзим към едноименния ледник в подножието на планинския масив.

Но тъй като от тази височина е по-трудно да се добие представа за мястото, решавам да не се ограничавам до мястото, предназначено за туристи и да продължа малко по-напред и по-нависоко над ледника. Оставих Теди при колата и се отправих по една изключително тясна пътечка, която много скоро след това напълно изчезна сред стръмния склон. Колкото повече вървях, толкова по-стръмно и по-високо ставаше. Започнах да се замислям дали не правя грешка, като не само рискувам, а и си губя времето. Минути по-късно вече нямах никакви колебания в това – излязох на подветрена страна и наоколо започнаха да срутват камъни и пръст от баира вляво. Изведнъж както беше тихо, нещо като че ли се раздвижи – чу се пукот, наоколо всичко тръгна да се изсипва по склона. На мига ми омекнаха краката и си дадох ясна сметка, че трябва да се махам оттук незабавно. Направих няколко снимки, прибрах фотоапарата в раницата, за да ми е по-удобно да се придвижвам и бавно и внимателно започнах да търся път за връщане. Няколкостотин метра по-късно зад един камък видях папулката на позната шапка – Теодора беше тръгнала да ме търси и също беше напуснала туристическата част от маршрута. Без да съм усетил е минал повече от час, а и не съм си чувал телефона… Обещах си, повече да не правя така 🙂 .

Минахме и покрай лагуната Jökulsárlón, известна с плаващите ледове, около които през лятото тук организират разходки с лодка. Разбира се, сега всичко е замръзнало и мястото изглежда по съвсем различен начин.

В непосредствена близост се намира и известният Diamond Beach – брегова ивица, на която морето изхвърля ледени парчета от топящия се лед от Jökulsárlón. На това място се връщах поне три пъти през идните дни, но все нямах късмет да улуча каквато и да е слънчева светлина за малко по-интересни кадри, а и вятърът тук винаги беше брутален. На втория ден оставихме колата на паркинга западно от канала. Отново беше много студено и духаше силен вятър. И докато аз се бях заврял по ледовете да снимам, в колата се е разиграла истинска драма – Теди е решила да включи двигателя за да се стопли, но не е обърнала внимание, че колата е на скорост и цитирам: „Колата тръгна към морето и вече виждах как потъвам сред ледовете„. Разбира се, автомобилът беше „подскочил“ напред само с някакви си 20-тина сантиметра и изгаснал, но следващите няколко часа бях основният виновник за това, че някой пипа без да разбира 😀 . В следващите дни трябваше да внимавам повече и за предотвратяването на подобни инциденти.

Höfn беше градчето, където прекарахме следващите дни – абсолютно задължителна дестинация за всеки посетител в Исландия. На близко разстояние е „диамантеният плаж“, както и една от най-впечатляващите забележителности на острова – планината Vestrahorn. Тук беше мястото, където разбрах клаузата Sand and Ash Protection в застрахователната полица на автомобила. Вятърът е толкова силен, че вдига ситните песъчинки и всичко, което им се изпречи минава през тази своеобразна песъкоструйка. Но беше изключително красиво… В подножието на планинския масив има малко викингско селце, изградено за някаква филмова продукция и изоставено. Не е нещо особено, но си заслужава разходката.

На следващия ден беше Тодоров ден и като че ли в тази чест в съседния апартамент се нанесоха малка група китайци. Окупираха цялата къща и трайно се настаниха в кухнята, където бяха решили да готвят някаква храна. За втори път ми прави впечатление – китайците са хора, които могат да комбинират хранителни продукти, които набавяме от едни и същи магазини, но по такъв начин, че единственото спасение от наистина непоносимата миризма е да напуснеш сградата. Нещо подобно се беше случило в Reine, Норвегия, година по-рано. Как го постигат тия хора – не знам. Но това пък беше чудесен повод това да е първата вечер, в която да излезем в опит да наблюдаваме Северното сияние – за щастие небето беше чисто и поне на теория имахме шанс. Пообиколихме района, намерихме си подходящо място и зачакахме. Уви… тя тази работа не става по този начин – никой не може да каже къде ще се появи вълшебната светлина и обикновено те очаква там, където най-малко предполагаш. За най-голяма изненада небето „избухна“ в зелено сварвайки ни точно наникъде по пътя и отбихме до една друга кола, която беше спряла в страни от пътя. Колко малък е светът… китайците от нашия хотел. С такова въодушевление и вълнение посрещнаха сиянието, че до ден днешен съжалявам, че избрах да снимам него, вместо тях. Определено те бяха нещо, което се среща по-рядко 😀 .

Трите дни в Höfn бяха чудесни, обиколихме както градчето, така и всички интересни места наоколо. Освен с представители на местната фауна, срещнахме и някои трудности, причина за които, разбира се, бях аз. Успяхме да се набутаме с джипа в пясъците край фара Hvalnes. Надолу вървеше добре, но на връщане видяхме зор. Никакви режими на 4х4 не помогнаха, включително блокажа на диференциала. За щастие малко след като съединителят замириса успях да „захапя“ някаква суха трева, по която изпълзяхме до асфалт.

През следващия ден ни предстоеше истинско предизвикателство – трябваше да се трансферираме чак до езерото Mývatn, което се намира на около 430 километра, част от които преминават през цяла източна Исландия. Тук е мястото, където Route 1 е истинско предизвикателство – тесен, остри завои, липса на мантинели и то на места, където океанът е някакви си 100-тина метра под теб. Дори в един участък нямаше асфалт. Много се надявахме да извадим късмет и поне времето да е с нас, защото този преход не се препоръчва през зимата при по-силен вятър. За щастие денят беше прекрасен и нямахме никакви проблеми.

Ситуацията обаче коренно се промени още щом стъпихме в Северна Исландия. Умереният, заради северноатлантическото течение морски климат в южната и централна част на острова отстъпва на субполярния климат в северната му част и пейзажът се променя драстично. Безкрайна снежна пустиня…

Езерото Mývatn е сравнително голямо за мащабите на Исландия езеро, разположено във вулканично активна зона, в близост до вулкана Krafla. Настаняваме се в една ферма в южната част на езерото, разположена буквално сред кратерите на Skútustaðagígar. Фермата всъщност слага в малкото си джобче много от местата, в които сме били в тази част на света – разкошна обстановка и наистина уникална храна. На това място срещнахме две възрастни дами – българки. Бяха толкова надути, че разговаряхме много повече с останалите гости, отколкото с тях. Тук ни предложиха най-вкусния Skyr, който можете да си представите. По програма имахме три нощувки на това място, но когато изминаха отделените дни установихме, че са били малко…

Първата сутрин времето се очакваше да е добро. Станах много рано сутринта за да хвана хубава светлина и да пообиколя самото езеро. Мисля, че търсих варианти за някаква автомивка, но в този район не открих нищо подобно

В близост се намираше широкият цял километър кратер на вулкана Hverfjall.

Веднага след това се отправих към близката геотермална зона Hverir, в която предния ден затънахме в кал до ушите, само че съвсем без преувеличение. В този смисъл един съвет – ако минавате през това място през зимата – винаги рано сутрин. Макар че магмата под планината Namafjall стопля повърхността, в ранните сутрешни часове калта е все още замръзнала и можете да си обикаляте на спокойствие. Hverir е наистина удивително място. Трите фумароли, които представляват мощни струи от вулканични газове и пари, изхвърляни от пукнатини в земната кора са нещо, което няма как да видите всеки ден, при това от толкова близко, че можете да ги докоснете. Ако ви стиска… През различните части на деня активността им спада или се увеличава.

По-късно през деня бях твърдо решен да посетя едно сравнително малко популярно място в Северна Исландия – пещерата Grjótagjá. Тя е съвсем близо до Mývatn, но действително намирането на входа към нея се оказа истинско предизвикателство и заедно с някакви датчани изгубихме поне 20 минути в обикаляне и надзъртане под камъните. В крайна сметка входът се оказа на толкова нелепо място – непрекъснато пред очите ни, но… кой да го види. Пещерата е невероятна, но е изгубила туристическа стойност след като през последните години температурата на водата в нея се е повишила до степен човек да не може да влезе в нея. Разполага с два входа, като кадърът от другата страна е много по-впечатляващ, но беше затрупан със сняг, а и от там при грешки се пада направо в почти врялата вода. Като цяло придвижването в пещерата е почти невъзможно, лази се по огромни хлъзгави камъни, а вътре е много горещо. Имах известни затруднения в това да убедя Теодора, че не само трябва да влезем на всяка цена, но и да се промъкнем до удачно за снимки място. Да, беше трудно, но пък картинката е приказка…

На следващия ден направихме проучване на района, като ни обясниха, че заради сезона всички пътища извън Route 1 са непроходими. Въпреки всичко няколко от гостите споделиха клюка, че не рядко се случва това да не е точно така, а да се пренасочват туристите към използването на услугите с високопроходими автомобили, които на външен вид приличат повече на камиони от Monster Truck, отколкото на нормални возила. Реших, че трябва да поставим на проверка тази теза и се отправихме към кръстовището, което водеше до водопада Dettifoss. Пред спуснатата бариера имаше още два автомобила – огромен ландкрузър с млада двойка от Литва, като жената беше в напреднала бременност, както и една Honda CR-V с абсолютно задължителните китайци – двама тъпкани с фотографско оборудване младежи. Обсъдихме ситуацията – виждаше се с просто око, че пътят зад бариерата е изкуствено натрупан със сняг в първите 20 метра, а след това слънцето се беше погрижило черният асфалт да се вижда достатъчно добре. Локацията обаче беше далеч – приблизително 15 километра и няма как да знаем какво се случва по-нагоре. В крайна сметка решихме да рискуваме при ясната уговорка, че при първите по-сериозни трудности по трасето се връщаме, без да рискуваме. Смятам се досещате кой беше избран да бъде пилотния автомобил 😀 . Първите 4-5 километра ситуацията беше повече от нормална и започнахме да се чудим истина ли е това, че ни мятат по върбите. Малко по-нагоре обаче снежната покривка по пътното платно започна да се увеличава, като на места минаваше 15-20 см. Успяхме да преминем през 3-4 такива участъка от по 50-60 метра, но ситуацията напред изглеждаше все по-отчайваща и решихме, че е време да обръщаме назад. Разбира се самото обръщане се оказа изключително трудна задача за хонда-та, която може би заради китайците така се увъртя в снега, че едвам се измъкна. На връщане водеше крузъра, който в ръцете на литовеца приличаше по-скоро на BMW бегачка в зимни условия. Толкова застрашително поднасяше насам-натам, че си е жив късмет как тия хора не се метнаха някъде. В този смисъл дъстъра се справи изненадващо добре и не ме подведе нито за миг. Хайде бе… 20 санта сняг си ги газих едно време с Brava-та без особени грижи 😉 . След това „търкаляне“ в снега, автомобилът беше като след автомивка.

На следващия ден, след като установихме, че голяма част от интересните места в този район са недостъпни през зимния сезон, решихме да разгледаме най-голямата геотермална електроцентрала в Исландия, която е разположена в близост до вулкана Krafla и носи неговото име. Използвайки мощта на парата, овладяна чрез общо 18 сондажа, които са разположени в периметър от около километър, съоръжението е наистина любопитно. Докато траеше разходката, излезе много силен вятър и времето започна да се влошава. На следващия ден ни чакаше най-дългият преход, предвиден в програмата – над 460 километра. Признавам си, бях малко притеснен дали обстановката на Северна Исландия ще ни позволи да ги вземем за един ден…

Сутринта станахме рано, закусихме и поехме на път. Времето изобщо не беше обещаващо, но разбира се спряхме на един от абсолютно задължителните природни феномени в този регион – водопадът Goðafoss.

Всичко, което се случи по-нататък трудно може да бъде описано с думи… то не само трябва да се види, но и да се преживее. На места видимостта почти нямаше, пътят се различаваше само заради монтираните от страни колчета, а вятърът на моменти беше убийствен и се опитваше да ни хвърли настрани. Обобщено можем да кажем, че минахме през истински снежен ад…

Но… въпреки всичко късметът ни се усмихна и живи и здрави пристигнахме в градчето Grundarfjörður, което се намира на полуострова Snæfellsnes в почти най-западната част на Исландия. Тук се намира очарователният връх Kirkjufell – мечта за всеки пейзажен фотограф. По най-бързия начин хвърлихме багажите в мястото за настаняване и се отправихме към водопадите, които се намират непосредствено под върха. Беше задължително да снимам веднага, тъй като нямаше абсолютно никаква яснота дали следващият ден изобщо ще е подходящ за снимки. Времето тук също беше лошо и духаше ураганен вятър. Нещо… такова:

Както може да се предположи, независимо от ужасното време тук имаше поне 7-8 души фотографи, които се бореха с тежките условия. За съжаление обаче един испанец не беше достатъчно съобразителен и внезапен много силен порив на вятъра го събори по склона, а фотоапаратът му се приземи във водите на Кirkjufellsfoss. Много, много неприятна ситуация…

През нощта почти не успях да мигна – непрекъснато следях прогнозата за времето и дали ще мога да направя още няколко кадъра. Нещо повече… през прозореца виждах как снега лека полека натрупва и ако имах поне мъничко късмет, нещата щяха да се получат. И да, на следващата сутрин времето беше ясно, сравнително тихо и мисля че трудно можеше да се желае нещо повече. Определено късметът ми проработи 🙂 .

По-късно през деня се отправихме към последната точка от нашето пътешествие – градчето Selfoss, което се намира в югозападната част на Исландия и в интерес на истината е отправна точка до голяма част от по-важните забележителности на острова. Да, на практика се върнахме отново тук, но това ми беше резервния вариант – ако времето в началото на миналата седмица беше лошо и не успеехме да обиколим забележителностите – имахме още цели четири дни тук. Само че, късметът не винаги може да бъде с теб, ситуацията се обърна и всъщност последните дни бяха неблагоприятни като време. Разбира се, това не ни попречи да си направим разходка до водопадите Hraunfossar и Barnafoss.

Oтбихме се в горещите извори на Deildartunguhver и съвсем мъничко не ни достигна да се престрашим да се мушнем в някое от топлите езерца на Reykjadalur.

В следващите дни рязко намалихме темпото, защото времето не беше подходящо за път, а и се понатрупа умора. Разбира се използвахме възможността да се разходим из населеното място, да огледаме местните порядки. Направи ми впечатление как строят сградите си в Исландия и в тази връзка се забих дори в един строителен хипермаркет, за да направя някои сравнения с родната действителност. На острова човек всъщност не просто може да оцелее, а и да си прекарва добре. Включително неточна е и представата, че цените тук са непоносимо високи.

Не просто затворихме Ring Road през цяла Исландия, но стигнахме отново до плажа Reynisfjara, само че този път от другата страна.

Дните обаче се изнизаха и краят на нашето пътуване наближаваше. На следващия ден вечерта трябваше да летим за Лондон и бях решил най-сетне да посветя едно ранно утро на два от водопадите емблеми на Исландия – Seljalandsfoss и Skógafoss. През първия минахме на свечеряване и изобщо не мога да твърдя, че съм направил снимки, а вторият оставихме уж за най-накрая, тъй като снимките, които направих там не ми харесаха особено заради огромните навалици хора. Но подобни сметки често не излизат, защото през нощта времето се развали брутално. Приложението на телефона започна да ме информира, че един по един се затварят всички пътища и нещата вървят към вариант да не успеем да се приберем в България. Събудихме се сутринта и през прозореца трудно можеше да се направи разлика къде свършва земята и къде започва небето. Всичко беше една бяла пелена, придружена с бурен вятър. Пътищата в източна посока вече бяха затворени и си дадох сметка, че ако останем на това място още малко, няма да успеем да стигнем до Reykjavík. На фона на непрекъснато нарастващото напрежение, Теди без никакъв елемент на тревога си направи сутрешното кафе и бавно и невъзмутимо си го изпи любувайки се на сцената, която се разиграваше пред огромните прозорци на вилата в която бяхме отседнали. В крайна сметка, каза тя… има mountain taxi… и все така без никакво колебание отпиваше бавни глътки…

Малко по-късно успяхме да се организираме, събрахме багажа и се натоварихме на колата. Не искам да ви разказвам как се почувствах, когато в задното си огледало видях как служител от местните пътни власти завъртя бариерата. Бяхме последните 2-3 автомобила, които тръгнаха към столицата. По пътя беше истински ад, имаше много аварирали автомобили, кой завъртян, кой издухан в канавката от силните ветрове. Трудно, но се домъкнахме до столицата. Тук не валеше сняг, но беше много студено и следващите 5-6 часа прекарахме в обиколки на моловете в Рейкявик. Позавъртяхме и през центъра… в интерес на истината нищо особено забележително, на фона на всичко, което ни се случи през изминалите 13 дни.

Няма да се престаравам на финала – приключението в Исландия през зимата беше невероятно, изключително вълнуващо, но давам си ясната сметка, че беше рисковано. Имахме късмет… до последно. Много често си мисля дали всъщност това е най-правилният сезон, в който трябва да се посети Ледената земя. И колкото повече гледам снимките с безкрайните снежни полета и планински върхове, толкова по-сигурен съм, че не сбъркахме като поехме този риск. През зимата Исландия скрива не малка част от своите природни забележителности, но за сметка на това ви дарява с друг тип емоция и преживявания. Нека всеки сам избере какво е най-подходящо за него.

Казах ли, че задължително трябва да отидете на този отдалечен остров?

…поне няколко пъти 😉 .

Снимките можете да използвате само съгласно Условията за ползване на съдържание от този сайт.