Вече втора седмица в общественото пространство се усеща напрежение и сблъсък между две противоположни и взаимноизключващи се позиции, относно последиците, които един български иконописец трябва да приеме след като героично и без всякакви скрупули е предотвратил вероятна кражба, стреляйки смъртоносно, с преправено до бойно огнестрелно оръжие, по едно нещастно 27 годишно момче.

Общественото мнение колективно застава зад идеята, че Опиц е поредната жертва на една прогнила съдебна система, че това е една съдебна грешка и той не само трябва да бъде оправдан и освободен незабавно, но и провъзгласен за герой, защото се е изправил очи в очи срещу престъпността и е свършил работата на т.нар. държава.

Вярно е, че на този свят едва ли може да се случи нещо по-страшно от тълпа, жадна за кръв и отмъщение, но това няма да ме уплаши и накара да се съглася с преобладаващото мнение, което е изградено върху някои дебело неразбирани представи за функциониращо общество и право, което на всичкото отгоре е формирано при тотална липса на здрав разум в оценката на фактите около случая с Опиц. И тъй като нямам намерение да ставам част от това общество, което изявява претенциите си да бъде съдник, то съзнателно няма да взимам страна, а ще изложа някои свои виждания и разбирания, като ще се постарая това изложение да не се превърне в скучно четиво на юридическа тематика, защото е очевидно, че има остра нужда от изясняване на някои основни положения и това трябва да стане на възможно най-простия език, за да достигне и евентуално да бъде възприето от възможно най-голяма група хора.

На първо място трябва да си изясним начинът, по който обществото ни е структурирало функциите на държавата и какво в най-опростен вид, разбира се в контекста на темата, трябва да представлява тя. За да направим това, обаче трябва да тръгнем от нещо, което предхожда държавата, а именно индивидът.

Надявам се повечето от вас са чували за т.нар. естествени права на човека, които по-скоро са неотменими свободи, произхождащи от естеството на човека, от някаква външна сила, от Бог… нека всеки сам избере за себе си как да го възприема. Важното е, че тези права не зависят от културата и управлението на държавата и по-важните от тях, и имащи отношение към това, което обсъждаме са правото на хората да живеят в общество, да не вредят на останалите и да се стремят да се съхраняват.

По дългия път в хода на еволюцията на едно общество, за да стигнем до модерния конституционализъм и демократичната и правова държава, е неизбежно да се спрем и на едно чисто теоретично, но твърде важно за да си изградим цялостната картина понятие. Това е общественият договор – своеобразен акт на съгласие, дадено от индивидите, които ще бъдат бъдещите членове на една държава в смисъла на политическата организация, която представлява тя. Изключително важно е да се обърне внимание, че това съгласие не е договор между управляващи и управлявани, а представлява самият фундамент на управлението. Изискванията на това управление и условията, които то поставя, могат да бъдат обяснени и оправдани само ако са основани върху съгласието на самите управлявани, на доброволното им подчинение на управление, което сами са създали и на което са започнали да се подчиняват. Това управление може да се учреди само чрез някаква форма на договор, резултат от изразената воля на хората, бъдещи членове в обществото, че това е първият и последен източник на легитимиране на властта и доброволното приемане на подчинение от индивидите, за които се предполага, че са свободни по природа. По този начин, отдавайки естественото си право (свободата на човек да има право над всичко и да защитава живота и собствеността си с всевъзможни по негово убеждение средства) в полза на държавата, хората си осигуряват мир и защита, и се отказват от едно друго естествено състояние – войната на всеки срещу всеки.

Надявам се, по-схватливите от вас вече да започват да усещат за какво става въпрос и за какво грубо нарушаване на фундаментални принципи от страна на осъдения Опиц говорим. Но нека продължим още мъничко нататък, обещавам да стане още по-интересно…

Да поговорим малко за повредата в ценностната система на тези, които застават на страната на иконописеца, в този според мен абсолютно измислен спор, но отново за прегледност да започнем по-отдалеч.

Още от създаването през 1878г. на Третата българска държава (сегашната, за тези които не знаят) започва да съществува наказателноправна система, която дава оценка на противоправните деяния, преследвани по наказателноправен ред, като ги групира по степен на обществена опасност. По този начин и днес не би следвало да съществува съмнение кое престъпно деяние е по-вредно от друго такова. И за да има някаква трайна устойчивост в това схващане, държавата, за която стана въпрос по-горе е взела, че го е записала в един най-грубо казано сборник от текстове, наречен Наказателен кодекс – едно безспорно доста скучно и твърде непознато за обикновения човек четиво, което обаче често и особено неумело се размахва като аргумент при всевъзможни ситуации и се разбира в степента на сборник с рецепти, в който за всяка една човешка прищявка има готово решение. Та в това образно казано книжле има една особена част, в която са описани съвсем изчерпателно всички общественоопасни деяния, които са обявени за престъпления. Разбира се, тъй като те са доволно много и не само за прегледност, а и по причини, на които няма да се спираме сега, са групирани в отделни глави, подредени на неслучаен принцип.

На най-първо място, вероятно за учудване на много от вас, като деяния с най-висока степен на обществена опасност са престъпленията против Републиката. Защо ли? Не, не защото Републиката, като автор на всички тия щуротии е решила да се запише най-отгоре, а защото именно тя, чрез съответните органи на съответната власт, по силата на вече гореспоменатия обществен договор е единствената, която има право да раздава правосъдие и всяко деяние, застрашаващо това абсолютно монополно право, всъщност излага на опасност съществуването на цялата система, без която просто няма да има правораздаване и всички предвидени мерки срещу престъпленията, обособени по-нататък в НК ще бъдат нищо повече от едно добро пожелание. В този смисъл, най-голямата ценност за нашето, а и за повечето демократични общества е гаранцията за спазването на обществения договор и нищо не може да бъде по-важно от това.

На второ място са престъпленията срещу личността, защото след запазването на обществения строй няма нищо по-важно от запазването на индивидите, които го формират. Защото техният живот е единствен, незаменим и невъзстановим. Струва ли си да привеждам още аргументи, защо това е така? Мисля, че не…

И къде отиде правото на собственост? Разбира се, тук е, но се намира едва на пето място в тази своеобразна класация, която подрежда ценностите на обществото ни. Сега разбирате ли, приятели, колко сбъркано е всичко в главите на мнозинството, което категорично не приема осъдителната присъда, издадена в името на народа от съд, който поне в наказателното правораздаване има дълбоки традиции и там нещата не са така динамично изменящи се, както в другите клонове на правото. И това също не е случайно, тъй като независимо от непрекъснато променящите се условия, в които живеем, човек като индивид, като съзнание не се е променил особено през последните няколко хиляди години.

Вярно е, че неизбежната отбрана за хората без професионален поглед в материята е доста неясно формулирана и често това е причина за противоположни интерпретации. Но пак казвам, НК и изобщо всеки един закон не е готварска книжка, която всеки отваря и намира готов за прилагане отговор на съответната си нужда. И ако на пръв поглед такъв не бъде намерен, то задължително започва да се иска някаква промяна. След всеки подобен случай се иска преразглеждане на института на неизбежната отбрана, а той горкият е толкова подробно изяснен, преди почти 40 години, че затруднения в прилагането му не съществуват, за разлика от тези в разбирането му от обикновените хора. Абстрахираме се от факта, че самата идея да се търси „изход“ от създалата се ситуация през тази „врата“ е било causa perduta още от самото начало.

Друга съществена грешка, която хората допускат, пряко осъждайки вече убитото момче е, че той е бил наркозависим и с десетки кражби или опити за такива. И кога го разбраха това? След като един живот вече е бил безвъзвратно отнет. Изобщо това по никакъв начин не може да бъде аргумент, тъй като в момента на случващото се, защитаващият се няма известен на науката начин, по който да става възможно да разполага с подробни сведения нито за здравословното състояние на нападателя, нито за неговото криминално минало и на базата на тази информация да направи адекватна оценка на ситуацията и да прецени действията си.

Съдебното решение: Мнозинството прие, че и това решение е поредната съдебна грешка в която героят на народа е несправедливо наказан. Всевъзможни упражнения по говорене на празни приказки, основани единствено върху двете скромни странички на решението на ВКС от 10 Септември тази година. И какво разбраха от мотивите на една контролна инстанция, единствено следяща за законосъобразността на взето предходно решение от друг съд и от друг съдебен състав? Защо никой никъде не извади и не коментира мотивите нито на първоинстанционния, нито на въззивния съд, където делото се гледа по същество и където се обсъждат в съвкупност всички факти и обстоятелства от значение за решаването на случая. Може би защото техните решения са по 30-40 страници скучна и трудно разбираема материя, с която далеч не всеки е способен да се справи. А да вадим факти и да ги коментираме извън общата картина води единствено до съставянето на една напълно погрешна представа за случилото се с всички последици от това.

Дали да очакваме милост за иконописеца Опиц? Разбира се, тук с пълна сила важи принципа за „Битият бит…“, животът трябва да продължи, но разбира се, това се случва само за живите. Личността на Йордан Опиц, въпреки всичките си противоречия, не може да не предизвика някаква форма на съжаление, което обаче самият той не демонстрира. Тъжно е обаче, че няма кой да се трогне от думите на жертвата, защото тя вече не е сред нас. Защото това момче също може да е добър човек или поне не по-малко добър от Опиц. Може да съществува една жестока човешка трагедия, която да е подтикнала младежа към това деяние. Може би той щеше да съжалява, може би щеше да иска прошка, да върне откраднатото… може още много неща, които никога няма да узнаем, за да „претеглим“ и преценим къде точно би била справедливостта. Редно е да се знае, че с разглеждането на молбата за помилване до Президента съдебното решение не губи сила и делото не се пререшава. В този смисъл ще бъдат отчетени всички обстоятелства около деянието и личността на виновния и поне според мен, ако изобщо молбата не бъде отхвърлена, то наказанието му ще бъде най-много частично намалено. Всичко друго, от една страна, би било един твърде лош пример за обществото – оправдание за саморазправил се с един виновен човек и иззел закона в собствените си ръце, а от друга и своеобразен шамар за съдебната власт, която поне този път демонстрира че един живот има значение.

В края на тези си мисли ще коментирам и нелепите желания на определени хора, че е крайно време у нас да се „върнат“ Крумовите закони. Колко жалък в невежеството си трябва да бъде човек, който споделя такава позиция? Има ли изобщо грамотни хора, които вярват в съществуването на Крумови закони? Нима преди това в българската държава, която съществува почти 170 години, всеки е можел да краде и въпросът със собствеността и посегателствата върху нея не е бил уреден? Нима можем да се доверим на един византийски енциклопедичен сборник, писан век и половина след събитията и предназначен за обучение на императорските деца, на които трябва да бъде втълпено какъв жесток варварин е човекът, който е причинил такива тежки неприятности на великата византийска империя? Несериозно е да го обсъждаме дори… И въпреки всичко, дори легендата не предвижда смърт за кражба, нали? И нека не бъркаме, че дори екзекуциите, които са били нещо често срещано през средновековието, са последица от произнасянето на една легитимна власт, натоварена със задачата да правораздава, без значение в чии ръце е била.

За финал ще кажа, че в България, след множество спорове и обсъждания на противоречиви становища, в борбата за едно все по-демократично общество, идеите и целите на мнозинството успяха да надделеят, да се преборят и да забранят на държавата да налага смъртно наказание. Въпросът сега е, дали наистина настояваме това право да бъде дадено на всеки от нас?