Дълго се чудих как да започна настоящото изложение, тъй като никога до сега не ми се е случвало да забавя снимки толкова дълго време. Повече от една година измина от Великден 2016-та година, който посрещнахме на два от гръцките острови в Йонийско море – Лефкада и Закинтос и в този смисъл всичко това, което предстои да напиша се явява безкрайно старо като информация. Въпреки това обаче не смятам за излишно да споделя не толкова историята, колкото снимките, които успях да направя през тази една вълнуваща седмица.

Разбира се, всичко беше планувано доста преди самото пътуване. След първото ми посещение на остров Закинтос през пролетта на 2015-та, наистина останах очарован от това място и бях твърдо решен някой ден да се върна отново. Признавам си, никога не съм допускал, че това ще стане още на следващата година…

Плановете този път обаче бяха малко по-различни. След подробно обследване на близките на Закинтос острови реших да отделя няколко дни на Лефкада. Явяваше се почти по път, а макар и остров, до него се стига безпроблемно с автомобил изцяло по суша, като релефът му е също така впечатляващ. До Лефкада се стига изключително лесно – една нощ зад волана и около 9:30 на следващата сутрин се бяхме настанили в хотел с изумителна гледка, малко извън градчето Лефкада, разбира се на височинка. Така е, дори хотелите се избират с перспектива за добър кадър ;).

След няколко часа почивка и кратък сън, след дългото нощно шофиране по Егнатия Одос, се отправяме на разузнавателна обиколка на острова. Започваме от градчето Лефкада, което е много малко, китно и със страхотно пристанище. Не мога да опиша колко стотин яхти имаше там.

След кратка разходка из „центъра“ на града се отправихме към селището Нидри, което предварително бях проучил. Търсехме едно определено място на около два километра северозападно от населеното място, от където се откриваше великолепна панорама към залива Vlicho. Много важна ми беше тази дестинация, защото на това място се връщах няколко пъти. Последва панорамна обиколка на острова в напълно неподходящо за фотография време, затова започвам направо от ранните часове на следващата сутрин…

На живо пейзажът е още по-очарователен, повярвайте ми. Прекарах на това място цели три часа, след което трябваше да се върна до хотела, от където продължихме с обиколка на острова, който беше буквално разцъфтял. Тук, за разлика от Закинтос, растителността е изключително богата.

Едно от най-популярните места на острова е плажът Порто Кацики. Нищо особено, на фона на Navagiо, но въпреки всичко, признавам, красиво е.

Доста дълго време търсих на картата едно интересно местенце, от което би могло да се получи добър кадър – едно въжено мостче над скалите – не успях да го открия. Всъщност открих го едва когато си видях снимките… бил е под носа ми. Е… явно и тук ще трябва да има следващ път.

Островът е изключително интересен като релеф. От нивото на морето се издига огромния масив на Stavrota Mountains, чиито най-висок връх е на 1182 метра. Това може да изглежда малко като надморска височина, но ако тръгнете да го изкачвате, започвате да броите от нула. Не се сещам за връх в България, който да изисква преодоляване на такава денивелация. В този смисъл Stavrota Mountains изглеждат буквално чудовищно и това предполага целият остров да е доста стръмен. Едно от малкото места, където продължително се шофира на втора скорост.

Тук е мястото да споделя и една интересна история, която от дистанцията на времето изглежда по-скоро весело, но тогава признавам си доста се притесних. В един от най-затънтените планински райони, наречен Mega Oros, внезапно попаднахме на огромна табела, която указваше, че фотографирането на месността след нея е абсолютно забранено. Изненадах се, да не говорим, че чак кой знае какво нямаше за снимане. Продължихме по един доста тесен асфалтов път, по спомен преминахме през една отворена бариера докато изведнъж не се оказахме пред едни огромни табели, които указваха, че се намираме на територията на военно съоръжение. В този миг си припомних няколко от епизодите на „Арестувани зад граница“ и си представях как всеки миг от някъде ще се появят хора и ще ни закопчеят. По възможно най-бързия начин обърнах и изчезнахме обратно. Едва след като се прибрахме в хотела, проверих и се оказа, че това е изоставена база на американските военно-въздушни сили, която е обезпечавала комуникацията им в района на Средиземноморието по време на Студената война.

След успокояването от емоциите, продължихме своята разходка по хълмовете на острова, от където се разкриваха впечатляващи картини.

Залезът реших да посрещнем от другата страна на Vlicho Bay.

Следващата сутрин отново станах рано и тръгнах в различна посока. Този път идеята ми беше да посрещна изгрева в най-северната част на острова – нещо като лагуна, която се казва Vagia. На това място има няколко крепостни съоръжения вероятно от средновековието, които не впечатляват с нещо особено, но въпреки това са интересни.

Утрото в града беше вълшебно, но беше време да се отправяме към едно от скритите съкровища на острова – водопадите край Нидри. Това място е изключително лошо обозначено, дори може да се нарече неизвестно за посетителите. За да се достигне се минава западно от града, през лимонови и портокалови горички, и ако нямате достатъчно търпение да стигнете до едно уширение, като нищо сте се отказали. А едночасовата разходка до това място определено си струва.

И този ден премина в разходки из Лефкада, като последният кадър от това място бе от хотела. На следващата сутрин трябваше да ставаме рано, тъй като ни очакваше дълъг ден, в придвижването по суша и море до остров Закинтос.

Умишлено ще прескоча подробните описания, при предишното ми пътуване до Закинтос бях планирал кадри на моста Рио-Антирио, които ми се получиха достатъчно добри и този път това съоръжение беше подминато без особено внимание. Достигайки пристанищния град Килини се качихме на ферибота Fior Di Levante и след малко повече от час отново стъпих на този остров. Истината е, че не беше за вярване това да ми се случи толкова скоро… Решихме да си починем, защото на това място ни очакваше почти цялата страстна седмица. Нямаше за къде да бързаме, бях наясно с острова и местата, на които предния път не успях да отида, както и тези, които на всяка цена исках да повторя.

В ранните часове отново бях на крак и макар и от терасата на хотелчето, намиращо се в лагуната на Лимни Кери, в което за пореден път отсядам, се разкриваше истинското очарование на Закинтос.

През деня не пропуснахме да направим малко плаж на Геракас. На това място хората си събират специална глина, която по някакъв уникален начин почиствала кожата. Е… взехме си, нямаше как… 🙂

Вечерта прекарахме из дивите плажове на Daphne. Този път, за разлика от предишния, намерих асфалтов път, който стига до тях.

Следващата сутрин бях решил да се наспя. За първи път от няколко дни не ставах преди изгрев слънце. Днес денят беше отделен за пътешествия по източното крайбрежие на острова – място, на което изобщо не бях ходил предната година. Макар и на ръба на сезона, корабчетата вече пътуваха до плажа Navagio, който е достъпен единствено по вода. Отнема около 30 минути да се стигне до там, като начинанието определено си заслужава. Известният shipwreck…

Престоят на плажа е около час, може би и малко отгоре. Като цяло достатъчно да си намокриш краката и да се разходиш край останките на кораба. Разбира се и да се полюбуваш на тюркоазено синия цвят на водата. На връщане с лодката се отбивахме в т.нар. Blue Caves – пещерни образувания в крайбрежната скала, като връх на емоцията би следвало да бъде преминаването с плавателния съд през 15 метрова пещера, която е в общи линии с около половин метър по-широка от лодката. На фона на вълнението на прибоя от откритото море това не е особено лека задача за капитана, но и до ден днешен не мога да си обясня с какво това наистина рисковано упражнение е толкова популярно. Не се впечатлявам от подобни изпълнения и това е… Повече ме грабнаха останките от храм, който се намира на малкото островче срещу Agios Nikolaos – малко пристанищно градче, с около 20-тина къщи.

Безоблачен залез посрещнахме на Cameo island. За втора година тук упорито не ми се получава…

Останалите дни преминаха доста по-лежерно, дори може да се каже, че съм бил на почивка. Плаж, разходки, сън. На два пъти ходихме до Navagio, но отгоре, като този път определено съм доволен от резултатите. Но… не бих отказал още проби. Винаги има какво да се желае ;).

Разбира се, градчето Закинтос от височините на Bochali. Не може да ми омръзне тази гледка… Можете да разгледате още мои снимки от Fior Di Levante – Перлата на Йонийско море.

Неизбежно дойде и времето, в което отново трябваше да напусна острова. В крайна сметка, човек трябва да си тръгне, за да се завърне. Този път обещавам да не е толкова скоро :).

От пристанището на Килини, където ни остави ферибота до Кулата не спрях нито за минута почивка. Разстоянието до България спокойно се взима за около 11 часа. Грубата грешка, която допуснах, в желанието да спестя път, е да минем напряко през Пирин и през Родопите, на път за Пловдив. Отне ми над 4 часа, а можех да си бъда вкъщи за малко над два. Е… винаги трябва да има нещо, което да не е съвсем по план.

За пореден път се убеждавам, че гръцките острови в Йонийско море са уникално място, на което човек определено си заслужава да отиде, но и да има възможност да пообиколи. Останаха още само два острова… Кефалония и Корфу. Да видим в каква последователност… 😉

Снимките можете да използвате само съгласно Условията за ползване на съдържание от този сайт.