След близо едноседмичния престой на остров Закинтос, в началото на месец април тази година, приключенията ми в Гърция далеч не са към края си. След успешното акостиране на ферибота на брега на Килини, за пореден път размишлявам над почти налудната идея да се отправя към Атина. Давам си ясна сметка, че е напълно невъзможно да обиколя този мегаполис в рамките на няколко часа, но пък една панорамна обиколка на това място истински ме изкушава. Докато пресичам Пелопонес непрекъснато се чудя дали да постъпя глупаво и да рискувам, или да заложа на сигурното и да си следвам програмата.

През последните дни времето на Закинтос беше доста динамично, но в континенталната част на Гърция то е донесло сериозни валежи от сняг на по-високите места.

Дори мостът Рио-Антирио вече изглежда по-различно на фона на заснежените върхове на Panachaiko. Не мога да подмина просто така и отделям тридесетина минути за по още една снимка на тази внушителна мегаструктура.

На кръстовището след моста съм. Направо е за гръцката столица, вляво е обратно към Йоанина. Пропускам един зелен светофар в размишления. Когато не съм сигурен в нещо, обикновено не оставам на същия път. Така постъпих отново и заложих на предварително проучения маршрут до градчето Кастраки – в полите на известния Метеора. По план вечерта трябва да снимам залез на тези митични скали, но до там са няколкостотин километра. Пълен напред и без отклонения!

Малко по-късно обаче, вдясно от пътя се показаха сините води на река Louros. Цялото ѝ корито е изпълнено с много стари и причудливо изкривени дървета. Трескаво започвам да търся начин да отбия някъде от планинския път за да направя няколко снимки. Едва след селцето Potamia това става възможно. Грабвам статива и слизам надолу.

Реката е приказно красива, стига човек да разполага с достатъчно време да обикаля пеша. Всеки завой, който тя прави е още по-впечатляващ, но за съжаление не разполагам с такова и се налага да се задоволя само с няколко снимки.

Малко след като напускам тунелите на магистралата Egnatia Odos, по пътя за Кастраки нещата взимат неочакван обрат. Изведнъж започва обилен снеговалеж, който ако беше продължил по-дълго, щеше да ме вкара в сигурно приключение.

За щастие, само няколко километра по-късно нещата се успокояват и времето се сеща, че все пак е пролет. Продължавам по досаден заради много странните завои път и след час вече съм в Кастраки – подножието на Метеора, където ще прекарам следващите два дни. Това не е обичайното място, където туристите за Метеора отсядат. Обикновено се избира доста по-голямото градче Калабака, но съм преценил, че по време на Страстната седмица предпочитам да съм по-далеч от големи тълпи, а освен това по-късно ще ви покажа гледката от терасата ми и сами ще прецените дали изборът ми е бил удачен 🙂 . Намирам си бързичко хотела, хвърлям багажа и тръгвам на опознавателна обиколка. За около час и половина трябва да разбера къде съм, какво представлява всъщност Метеора и да си избера удачно място, на което да се разположа в очакване на залеза. Има всички предпоставки да се получи нещо запомнящо се. Докато бях спрял на едно от специално оформените местенца за наблюдение на околността, един възрастен господин на мотор ме спря и проведе забележителна рекламна кампания на своето заведение в Калабака. Човекът подарява специално изработена карта на целия район, с подробности за всички манастири и други важни забележителности в периметъра, като важно място е оставено на историята и традициите на неговия хотел, който според подбраните снимки има над 100 годишна история. Зарадвах се изключително много, ето така се прави реклама. Разбира се, не отидох да опитам вкусотиите, за които ми разказа, но пък ще го споменавам с добро, а картата ще ми остане хубав спомен.

Пълно е с автомобили, които обикалят по завоите над скалните образувания. С наближаването на залеза дори се увеличават хората, които имат намерение да снимат. Все повече стават притичващите с фотоапарати, раници и стативи. Очевидно е, че дестинацията е повече от популярна. На мястото, което вече бях избрал за позиция, се запознах с един възрастен италианец – фотограф, който цяла седмица е отседнал наоколо и дебне интересни снимки. Оплака се, че жена му не го оставяла намира и винаги в най-интересните моменти и доскучавало да го чака в колата. Съчувствам му, но нямам неговите проблеми. По-скоро като такива започват да се очертават прииждащите хора, които се раполагат по камъните кой където свари, а това представлява риск да имам тълпа в кадъра си – нещо, което със сигурност не желая. На помощ дойде един френски колега, който се молеше на всеки да стои зад гърбовете ни. Докато чакахме подходящия момент дори си спретнахме бързо workshop-че по пейзажна фотография и множеството беше особено доволно да научи как успешно се снима срещу слънцето, защото странно снимките им се получаваха доста… черни 😀 . Беше изключително забавно, а и резултатът мисля си заслужаваше…

Дали ти се е получило се разбира веднага. Дори и без да съм сглобил сложната панорама от серия кадри в клин, знаех, че вече мога спокойно да си тръгвам за България, защото тук едва ли може да се очаква нещо повече от това. Даже започнах да се чудя какво ще правя цели два дни на това място. Време е да се прибирам, защото се чувствам наистина изморен. Последен кадър за вечерта уловен от пътя.

На следващата сутрин просто не мога да стана. Повече от седмица системно недоспиване ми се отразява пагубно и пращам по дяволите всякакви вътрешни гласове за драматични изгревни кадри. Разкъсван от съвест и противоречия решавам, че днес ще е последният ден, в който ще стана рано и ще отида на снимки. Приготвям се набързо и за по-малко от 10 минути съм горе. Разбира се, италианецът е взел стратегическа позиция на вчерашното място и тъй като изобщо не бях в настроение за приказки, реших да отида другаде. Хем да го използвам като част от кадъра за мащаб 😀 .

Изгрев просто нямаше. Слънцето освети манастирите, кацнали по върховете на скалите и толкова. А ето ги и тях:

Днес е Велики четвъртък и бях решил да вляза в поне един от манастирите. Още в 7:30 бях пред манастира Преображение Господне (Големият метеор) и това, което видях изобщо не ми хареса. Орди от туристи вече щурмуваха каменните стълби на сградата, а опашката автобуси излизаше на почти километър след паркинга. Нямаше абсолютно никакъв шанс да участвам в това стълпотворение.

Нещо повече, което вероятно ще е любопитно на тези от вас, които се чудят дали посещението на Метеора си заслужава като цяло. Разбира се, всеки преценя сам за себе си, но моят категоричен отговор е не. За мен това не може да бъде място за религиозен туризъм (както е Атон, например), най-малкото защото във всичко това няма нищо религиозно. Локацията е превърната в ковачница за пари и абсолютно всичко, което се случва има единствено тази цел – правенето на пари. В двете населени места – Калабака и Кастраки няма къща, която да не е пристроена, надстроена, достроена и по всевъзможни и невъзможни начини преустроена, за да приютява туристи. Тях ги возят с огромни автобуси и отвсякъде. Трудно ще ме убедите, че в ранните часове на Велики четвъртък стотици деца от прогимназията могат да минат за религиозни туристи. Освен това, ако се навъртате още преди изгрев по тези места, не може да не забележите луксозните лимузини и охрана, с които качват монасите. Това, че живеят отшелнически по върховете на тия скали и им доставят храна и вода чрез кошове с въжета са приказки за наивници. Мястото е интересно, „Уау“ ефектът трае около 30 минути, но наистина нищо повече. Всичко останало е просто добра реклама.

Връщам се в хотела и решавам че е време да си направя панорамката от терасата:

Целия ден прекарвам в доспиване и изследване в Интернет на околностите за нещо интересно. В близост има някаква пещера, която обаче не ми изглежда твърде обещаващо, за да ме накара да се измъкна от леглото. В късния следобед реших да се разходя до Калабака. Нищо особено, абсолютно всички магазини бяха затворени, лъскав център, претъпкано. Вечерта се качвам отново за залез, но сравнение с предния ден не може да се прави затова набързо прибрах оборудването, върнах се в хотела, повторих си кадърчето от балкона и страницата с Метеора за мен беше окончателно затворена.

На следващата сутрин не ставам рано, не бързам за никъде. Отивам до една пекарна, на която ѝ бях хвърлил око от предния ден и си взех великденски козунаци, кифлички с крем и с фета. Закуските бяха превъзходни, но нашите козунаци са много по-добри. И не са по четири евро, все още 😉 . Лека-полека стягам багажа и се отправям към последната планирана дестинация от цялото пътуване – Кавала. Истинско удоволствие е да се пътува по магистралата Egnatia Odos и неусетно пристигнах още в ранните следобедни часове, когато не става за абсолютно никакви снимки. Въпреки това предъвквайки пакетче от любимите вафли правя една панорамка над града:

Слязох долу на пристанището, където срещнах двама българи от Петрич, дошли на риболов. Не бях разговарял на български повече от 8 дни и си признавам, че изключително се зарадвах на тези хора. От морето Кавала изглежда така:

Основната задача беше залез над Стария град на Кавала. Докато чаках да настъпи подходящо време се разходих по центъра. Не е лошо местенце, допадна ми. Това, което не ми хареса обаче беше времето. Безоблачното небе очертаваше класически провал на намеренията ми, но пък не мога да се сърдя, че късметът ме изостави едва на последното възможно за снимки място.

Толкова… преди да потегля се върнах на пристанището за последна панорама към окъпания от светлини град:

Оттук единствената посока беше към България. Не знам защо, но внезапно реших, че трябва да се прибера по възможно най-краткия път. И допуснах груба, много груба грешка да тръгна към ГКПП-то през Златоград. Преди две години съм минавал по този път, но тъй като не съм шофирал тогава, съм забравил през какви баири и какви завои се минава и от двете страни на границата. Това ми отне доста време, признавам си и нерви, защото се ядосах на себе си. Започнах пътуването с глупавата грешка да се натреса в центъра на Солун и го завърших обикаляйки в полунощ планинското градче в търсене на бензиностанция. Допълнително обстановката нажежиха и идиотските предложения на GPS-a, който просто държеше да ме преведе през пешеходния център, а когато реших да се прибирам към Пловдив, за него най-удачния маршрут бе да ме върне в Гърция, от там по магистралата до Комотини и през Маказа обратно у нас. Разбира се, спорихме на висок тон, но въпреки всичко успях да намеря съвсем удачен и най-вече хубав път, който се включи малко преди Кърджали. Не рискувах да използвам добре познатия Смолян-Пловдив, тъй като над Асеновград имаше свличания и не знаех дали е отворен за преминаване.

В малките сутрешни часове, след 10 дневни приключения и над 3000 изминати километри се прибрах в Пловдив. Изморен, но изключително доволен най-вече от всичко, което видях и което ми се случи, благодарен за напълно безаварийното пътуване, признавам си, че изключих двигателя с огромно нежелание. Давах си ясна сметка, че това е финалът на една успешно осъществена мечта, която планирах и подготвях повече от две години. Спомени за цял живот и опит, който вече предполага още по-смели намерения за в бъдеще…

Снимките можете да използвате само съгласно Условията за ползване на съдържание от този сайт.