Мароко – свят на цветове и противоположности
Признавам си, че съм пред трудна дилема за това как да представя следващата история за над 2500 километровата обиколка, която направихме през ноември в Мароко. Да ви разкажа приказка от 1001 нощ, за непознатата екзотика на Ориента, за култура, която познаваме само от книгите и филмите, как кралството е изключително приятелски настроено към чужденците и туристите или просто да ви разкажа, че това е един друг свят, който аз със сигурност отказвам да разбера и с който имаме съществени различия и то на фундаментално ниво, като изобщо нямам предвид религията. А може би най-правилно ще е просто да ви споделя начина, по който аз видях Мароко и да оставя всеки за себе си да намери своята истина, ако щете дори от челен опит.
Пътуването този път е малко по-различно от обичайното. В компанията на двама приятели съм, организираме една изключително фотографски насочена обиколка на африканската страна, което прави неприложимо всичко обичайно за типичните туристически екскурзии. Подготовката ни отне около три седмици, през които постоянно сменяхме маршрути и дестинации, непрекъснато добавяхме или премахвахме места, които да посетим. В един момент сметката с километрите набъбна чувствително, а 5000 километра за девет дни преценихме да не е най-удачният вариант и отрязахме цялото атлантическо крайбрежие, с изключение на едно единствено градче.
Особени подготовки не сме правили. За Мароко не е необходима виза, достатъчен е международен паспорт. Не сме слагали никакви ваксини, преценихме, че при добро управление на риска можем да спестим куп неприятности и странични ефекти от химичните коктейли. Накратко – внимателно подготвени фотораници, много карти, батерии статив… и едно набързо приготвено куфарче с дрехи. Всичко необходимо за целия ни престой е резервирано предварително онлайн – самолетни билети, кола под наем, всички нощувки на съответните места.
Летим от София до Бергамо, Италия, където сменяме самолет за Маракеш. Тук единствено ще отбележа случка, която надявам се не е обичайна, но ми направи много лошо впечатление. Имах останали шведски крони, за които в България ми даваха обидно малко пари, за които никога нямаше да се съглася да ги продам. Реших, че мога да опитам да направя това в друга държава. На летището в Бергамо има доста лъскави и убедително изглеждащи обменни бюра, на едно от които си опитах късмета. Изключително любезен господин ми предложи изненадващо добър курс, като разбира се се съгласих да направим сделката. Подписах всички нужни документи, снимаха ми паспорта и малко преди да ми преброи парите ми каза, че е направил грешка и е изчислил сумата по някакъв друг курс. Съответно сумата, която трябваше да получа намаля чувствително и макар и почти двойна на това, което ми даваха в България се отказах и останах с неприятното чувство, че беше нещо в стил… ако мине. Но да се върнем към основната тема…
Полетът от Бергамо до Маракеш е малко над три часа, като по залез кацаме на летище Менара. В Африка сме и това определено се усеща! Тук на летището има една необичайна процедура, преди да се мине през граничния контрол се попълва специална имиграционна карта, която съдържа лични данни, професия, цел на пътуването, дори къде ще отседнеш. Отне повече от два часа да получим заветните печати и да излезем от летището, където след доста лутане успяхме да си получим колата. От тук си купихме предплатени карти на изключително ниски цени и обменихме малко местна валута. Тепърва ни чака доста път, защото Маракеш всъщност е крайната точка на нашето пътуване, което започва на брега на Атлантическия океан. Измъкването от Маракеш е трудно, защото точно в този момент националният футболен отбор на Мароко е спечелил мач срещу Саудитска арабия и се класира на някакво първенство, в което не е участвал от 80-те години на миналия век. По улиците е както през нашата 1994-та и беше истинско предизвикателство да напуснем града.
Два часа по-късно, към 21:30 пристигаме в Есауира. Настаняваме се в хотела, който е на превъзходна локация, с достатъчно звезди, но явно разбиранията за категоризация на туристическите обекти тук се различава драстично от нашата, до степен да няма нищо общо. Никога до сега не съм виждал указание на вратата, че топлата вода идва 15 минути след отварянето на крана. Не съм попадал на място, в което половината крушки в стаята са изгорели и работи само един контакт. Оставяме багажите и незабавно тръгваме да проучим пристанищната част и основния изглед към града, тъй като това е мястото, на което утре сутрин ще посрещнем изгрева. На тази географска ширина има една особеност – той е изключително кратък и време за губене няма. Ориентираме се в обстановката, прибираме се и лягаме в очакване на утрешния ден.
Час преди изгрева вече сме на крака, направили сме повторен оглед на интересните места и заемаме позиции в очакване на утрото.
Успяваме да намерим начин да се качим и на една от стените на пристанището, от където пейзажът е удивителен. Добро утро Есауира!
Изгревът е изключително кратък, няколко минутки, след което денят набира скорост. Решаваме да се разходим из пристанището. По това време рибарите вече са се прибрали от улов, разтоварили са стоката и я продават на своеобразен пазар. Самото пристанище е характерно със синия цвят на рибарските лодки.
Важна особеност на Мароко е че тук снимането на хора не е прието. Не можеш просто така да вдигнеш фотоапарат на улицата и да заснемеш някаква ситуация. Незабавно хората реагират, започват да викат, изобщо… не е приятно. Разбира се, наясно сме с това и снимаме по неконвенционален начин. Държим да не си търсим белята точно на това място.
В Есауира е пълно с котки – буквално навсякъде са. Е, при положение, че не възразяват да бъдат снимани, защо пък не…
Час и нещо след изгрева се връщаме в хотела за закуска. А тя е… меко казано разочароваща. И като избор, какъвто на практика отсъства, и като количество. Събираме багажа и поемаме на юг към гр. Тарудант, който се намира на удобно място, почти по средата на пътя до пустинята. По пътя си срещаме известните арганови горички, от чиито плодове се извлича прочутото арганово масло. Разбира се, козите не са наясно с това и без проблеми се катерят по бодливите дървета за да се хранят с каквото намерят за подходящо.
По пътя коментираме свойствата на аргановото масло и сме решени да занесем по малко в България. Тук цената му е много ниска, направо символична, в сравнение с тази, на която се продава у нас. Спираме край пътя до един местен търговец, да проучим пазара на арганово масло, който както и по отношение на всичко останало има своите особености. Запомнете, идвате ли в Мароко, никога не купувайте на цената, която ви обявяват. Да, звучи абсурдно, липсва всякаква логика, но цената, която ви кажат не е цената, на която следва да го купите. Защото обикновено е завишена в пъти, а и местните разчитат на неосведомеността на туристите и на техните обичаи и порядки. В нашите магазини всичко има цена, срещу която се получава определена стока. Тук не е така. Цени просто няма и всичко е на пазарлък. Как се пазариш за нещо, с чиято стойност няма как да си запознат е добър въпрос, но… явно такова е приятелското отношение към туристите. За него ще стане дума и по-нататък…
На 200 метра след уличния търговец ни спират полицаи. Мароко си е направо полицейска държава и органите на реда са завардили пътищата буквално. Трудно ще минете повече от 20 километра без да преминете през пункт за проверка. Формална, но проверка. И точно на такава проверка ме хващат на задната седалка без колан. Ами сега…
С полицая се разбираме малко трудно, но безпогрешно ми става ясно, че иска да ме глоби на място с 300 дирхама, което е равностойно на около 30 евро. Не си и помисляйте, че съм си помислил нещо… Никога не го правя в България, а и не бих рискувал да стана главен герой в „Арестувани зад граница“. Заложих на друга тактика, която след 10 минути измори и изнерви в достатъчна степен униформения, който просто искаше да се отърве от мен :). Така се разминах с глобата. Все пак за тези пари можеше да се купи литър и половина арганово масло 😀
В ранния следобед пристигаме в Тарудант и правим една кратка обиколка из града – малки, тесни и мръсни улички, по които обаче кипи живот.
Вечерта излязохме на разходка до техния площад от където изпратихме залеза.
На сутринта отново решихме да си пробваме късмета, но без особен успех. Чака ни дълъг път.
Пейзажът в Мароко е пустинен, на места дори марсиански. И въпреки всичко има хора, които намират препитание по тези места.
Тук камлите са типичен вид и се срещат навсякъде.
В ранния следобед пътят най-сетне свърши. Намираме се в последното населено място преди пустинята – Мхамид. Организирали сме си нощувка сред пясъците на Ерг Чегага, в лагер, който се намира на 60 километра навътре. Уви, тук се сблъскахме с подвеждащия начин, по който обичайно мароканците представят техните услуги. В „Букинг“ има оферта за нощувка в пустинен лагер, който се намира на 60 км. от Мхамид. Описано е, че трябва да минем и да вземем „ключа“ от хотел, който се намира именно там. Всички последващи подробности обаче спестени. След като се явихме във въпросния хотел, първото нещо, което ни попитаха е дали сме с джип. Разбира се, не сме. До мястото може да се стигне само с джип, кото би отнело поне 2 часа и половина, и разбира се струва 1200 дирхама (120 евро). Това е проблем, тъй като залезът е след час, а ние не горим от желание просто да нощуваме в пустинята. Гоним снимки все пак. Веднага ни предлагат алтернатива – друг лагер, на 10 километра в пустинята, до който отново се стига само с джип. Струва „само“ 500 дирхама. Нямаме голям избор, съгласяваме се и след 5 минути пред хотела спира огромна Тойота Ландкрузър. Товарим се и тръгваме. Без отговор остана въпросът какво щяхме да правим, ако имахме джип :). Ами… нищо. Защото дори и при това положение, няма как да стигнеш до лагера, чиито GPS координати са написани с огромни цифри на карта в хотела. От къде точно ще минеш? През огромните дюни ли? Без местен шофьор, който знае пътя, който не е маркиран по никакъв начин, просто няма как да стигнете до там. Т.е. неизбежно е ползването на „допълнителни услуги“, чиято цена е по-висока от основната. Би било добре това да става ясно предварително.
Разбира се, настроението е много добро – в пустинята сме. Тук е толкова тихо, че всъщност не мога да го сравня с нищо досега. И в противоречие с общата представа за пустинята, тук е пълно с най-различни дребни животинки.
Попадаме на местен жител, който с охота ни позволи да го снимаме от дистанция.
В същото време някои хора се готвят за професионални състезания.
Минути преди залеза пустинята разкрива своето изящество от цветове и форми.
Вечерта захладнява, но лагерът се състои от изградени от кирпич малки къщички, покрити с черги. През деня вътре е хладно, вечерта студа не се усеща. Специално искам да отбележа, че това е мястото, на което ни посрещнаха най-искрено. Бяхме съвсем сами и Ахмед, момче на около 25 години, ни приготви насред пустинята най-вкусното ястие, което опитахме за целия ни престой в Мароко – тажин по берберски. Храната беше обилна, всичко беше отлично.
През нощта спахме много добре, а на сутринта след изгрева Ахмед отново ни посрещна с доста прилична закуска. Езикът ни му беше много интересен. Научихме го на няколко български думи: „приятел“, „как си“, „благодаря“, „довиждане“. Оказа се и изключително схватлив, защото ни изпрати на чист български език.
Отправяме се към друга част от пустинята – тази край Мерзуга, което отнема няколко часа шофиране. Сравнително лесно намираме мястото, от където ще се отправим към дюните на Ерг Чебби. Този път обаче… на камили.
Тук условията напълно съвпадат с предварително обявените. Настаниха ни в стая, дадоха ни указания какъв и най-вече колко багаж можем да приготвим и в 15:30 пристигна керван камили, с които се отправихме на почти двучасово пътешествие.
Никога през живота си не съм се качвал на кон или магаре, камо ли на камила. Е… преживяването може и да се пропусне. Адски неудобно е. Камилата „вози“ твърдо, клати безобразно, а особено когато се налагаше да слиза по дюните на ръба на силите си се удържах на гърба й. Още в първите минути разбрах, че това пътуване няма да се състои по начина, по който си го представях. С фотоапарат в ръка да снимам от гърба на камилата. Все още не са измислили подобна оптична стабилизация :).
Въпреки всичко, държа да подчертая, успях да направя няколко панорами от гърба на камилата… в движение.
Позабавихме се и на практика залеза го изпуснахме. А и честно казано след толкова време на гърба на камилата, единственото ни желание беше да слезем и по-малко ни вълнуваше, че сме в Сахара за снимки. Тук лагерът е доста по-различен от снощния. Няма къщички, а просто големи палатки. Минути след като се скри слънцето се усети хлад и се притеснихме как точно ще изкараме нощта. Тук вече имаше и няколко други гости. Трапезата отново беше на ниво, а обслужването отлично. Притесненията ни за студа се оказаха неоснователни. В палатките имаше по пет одеала. Сложих четири и ми беше адски трудно да мръдна под тях – тежки, от камилска вълна. Спахме удивително добре.
За изгрева избрах да се покатеря някъде на по-високо, от където посрещнах слънцето.
Малко по-късно, след вкусните палачинки, с които ни гостиха, дойде и керванът, който трябваше да ни върне обратно в града.
Връщането отне около час и половина, а последните метри направо не се издържаха. Повече на камила – благодаря!
Докато се стягахме за път, успях да направя няколко кадъра на местните.
След което отново се отправихме на път към следващата любопитна дестинация. След две поредни нощувки в пустинята бяхме го закъсали невероятно откъм батерии и ток. Всичко налично беше занулено, носих фотобанка от 10 000 милиампера, която беше изцедена. Телефонът ми остана с 15% батерия, а снимахме с по една чертичка на фотоапаратите. Ужас… добре че в колата имахме мощни зарядни – до вечерта понаваксахме.
Решихме да се отбием до един проход, наречен Дадес, в който на едно местенце има интересни завои. Е, открихме го. В околността има и друга забележителност – т.нар. Monkey Foots – скалисти образувания, които много наподобяват крака на маймуна. Е… такова нещо не бих снимал, съжалявам.
Вечерта късно пристигаме в градчето Аит Бенхадду, съвсем близо до Урзазат. Управителят на хотела е толкова навъсен и недружелюбен, че чак положението е неловко. Тук топлата вода така и не дойде дори и след 15-тата минута, но след всичко видяно до тук вече не обръщаме внимание на подобни подробности.
Сутринта се озоваваме на брега на река Асиф Онуила, пред величествената снага на укреплението Аит Бенхадду.
Още по-приказни обаче изглеждат уличките на градчето, известно с това, че е ставало естествен декор на множество холивудски продукции.
Дойде време да се отправим и към последната спирка от нашето пътуване – Маракеш. За целта правим директно пресичане на Атласките планини през прохода Тизин Тичка, като на места спираме единствено за снимки на местните жители.
До тук добре. Всички преживявания, впечатления и не малко придобит опит в Мароко водят до един изключително положителен до тук резултат. Уви, това е на път да се промени драстично и страната на противоположностите да докаже по доста убедителен и категоричен начин това си прозвище.
В Маракеш имахме планувани цели три нощувки, като целта беше да обърнем подобаващо внимание на този град и неговите местни жители. Всъщност, ако трябва да бъда абсолютно искрен – те изобщо не заслужават това. Нито пък вие… да си го причинявате. Пристигаме в ранния следобед и търсим място, на което да оставим колата, тъй като в центъра на града, в Медината, автомобили просто не могат да влязат – тясно е. Наоколо е невъобразим хаос – хора с мотопеди, с транспортни колички, такива носещи чували или щайги на гръб – истински Ад. Пред нас изкача дете на не повече от 5 години и пита дали търсим паркинг. Да, отчаяно се нуждаем от такъв и то тръгва да тича пред колата, като ни води. След 200-300 метра стигаме до такъв. Вкарваме колата, таксуват ни значително повече пари, отколкото е уж обявено и за колкото ни дават билети, но премълчаваме. Тук изборът не е голям, напрежението от обстановката също. На паркинга група от 3-4 момчета на около 20 години ни предлагат да ни закарат до хотела, като твърдят, че същият е само на три минути пеша. Според GPS-a разстоянието беше 900 метра. Разбира се, отказахме им да ни дърпат куфарите, единствено в първите 20 метра се подведохме по тях и установихме, че ни водят в обратна посока. Тръгнахме си по нашия път, но те решиха да ни последват. Колкото повече се приближавахме до хотела, толкова повече ставаха те. Най-накрая, след почти 20 минути влачене на куфар по кални кълдъръми, стигаме до нашето място за отсядане. Най-големия младеж иска пари за това, че са си загубили времето с нас. Въпреки, че нито сме ги молили, нито сме искали каквото и да е от тях, един от нас им подаде банкнота от 20 дирхама. При вида й младежът побесня и го изрита в ръката. Другите отзад започнаха да викат един през друг. Настана суматоха… Искаха 200 дирхама. Не смееха да влязат в хотела, но ни заплашиха че ние ще излезем от там и ще има последици. Казаха, че знаят къде е автомобилът ни и ще ни чакат. Появи се управителят на хотела, изгони ги, но… стана си напрежение. Помолихме го да ни придружи обратно до паркинга, от където да си преместим автомобила. Човекът излезе много разбран и ни оказа пълно съдействие. Преместихме колата на много по-близко и удобно място, като през цялото време се опитваше да ни успокои, че това било обичайно и няма да има никакви последици.
Макар и нещата да се разрешиха, настроението спадна. Чудехме се как ще изкараме цели три дни на това място, за което ви спестявам историята, как докато се придвижвахме се опитаха да пребъркат една от раниците ни. Управителят на хотела ни предупреди да не излизаме с ценни документи или много пари. Стана ясно, че тук не е безопасно място за разходка. Отказахме се предварително при обиколките да носим раниците с техниката. Слагаме апаратите с по един обектив на врата и това е. Мотивацията спадна…
Въпреки случката вечерта се организирахме и излязохме до известния площад Джемаал ел Фна, който се намира в центъра на Маракеш. Всъщност без този площад, градът би бил един най-обикновено населено място. Огромен е, а това което се слува в него и около него… ще коментираме малко по-нататък. Вечеряхме типичните тажини, тъй като това е почти единствената безопасна за консумация храна, направихме първи опит за залез над площада и се прибрахме рано, защото бяхме съставили план как да се измъкнем от това място. Макар и за ден…
Решихме да отскочим до Озудските водопади, които се намират на около 150 километра североизточно от Маракеш. Това е едно удивително място, чиято красота обаче лесно се помрачава от тълпите туристи, които го посещават всеки ден. Ако искахме да направим снимки, то трябваше да сме там преди тях. В три часа през нощта станахме и поехме в тази посока. Резултатите – оставям на вас да прецените. На място е още по-величествено…
Следващите два дни прекарахме изцяло в Маракеш. Още с връщането си от водопадите върнахме колата, за да сме спокойни поне за нея и се съсредоточихме изцяло върху снимките по улиците на имперския град. Разбира се, най-атрактивни са именно пазарите в центъра и площадът Джемаа ел Фна – площад на мъртвите. Тук обаче има нещо, което някак пред съвестта си се чувствам длъжен да споделя. Ако до този момент на нас са гледали по-скоро като на поредните туристи, които са дошли да изхарчат някой лев, тук ни виждат като ходещи портфейли, в чието съдържание трябва да се сдобият. По един или друг начин..!
На два пъти хващах чужди ръце в собствените си джобове, които разбира се предвидливо бях изпразнил. Туристите са се научили, че трябва да избягват хора, които предлага да им станат гидове и да ги развеждат. Е, в Маракеш са измислили контра стратегия и срещу това и именно мислейки че постъпваш правилно, като не позволяваш някой да те води за носа, неусетно влизаш в схема, разбирай накрая на която плащаш за нещо, което никога не си поискал. А уличките са достатъчно много, достатъчно тъмни и тесни, за да рискуваш да стане напрежение. Изобретателни са до такава степен, че умело са подготвили схеми точно за фотографи – за тези, които търсят нещо интересно и нещо шарено за снимки.
Нито един от следващите кадри, които споделям с вас не е правен по конвенционалния начин. На такова място може би ще те изядат жив, ако насочиш обектив към някого. Всички снимки са или през Wi-Fi, или чрез безжично дистанционно. Въпреки това не малко от хората се усещат, тъй като са свикнали и знаят, че има начин тази общоприета забрана да се заобикаля. Трудно е, на места и буквално опасно, но… в крайна сметка това е истинското лице на Мароко. Няма приказки от 1001 нощ, няма я романтиката на Ориента – средновековни алеи и древни улици, по които минават магарета и търговци, а навсякъде се носят ароматите на Африка – бруталната действителност е теснотия, кал, нулева хигиена на всичко, което се продава на открито, невъобразим шум. На доста места и миризмите излизат от скалата за търпимост, въпреки предварителната нагласа, че не се намираме у дома. По-голямата част от търговците са откровени измамници, които правят всичко възможно да ти продадат евтини боклуци на космически цени. Никъде освен тук не са ми предлагали магнитче за хладилник за 10 евро… При положение, че дори съседните магазинчета продават за по 2. Но… длъжни са да опитат.
Площадът е мястото, където всяка вечер идват хиляди хора. От съвсем празен през деня, за не повече от час тук се изграждат преместваеми конструкции, под които човек може да си купи за ядене всичко, което може да си представи, включително и това, което не може. Приготвя се на живо – пред теб. Пълно е и с всякакви хора, чиято цел е да приберат парите на туристите – улични музиканти, фокусници, дресьори на маймуни, на змии, разказвачи на приказки, всякакви игри от рода на „тука има – тука няма“, облечени до върха на кича клоуни, с които да се снимат. Повярвайте ми, няма нещо на този площад, което да не можеш да си намериш… Единственото което е важно, е да имаш някакви пари. Предлага се всичко на всякаква цена.
Утрото посрещаме на площада пред джамията, но не е нещо особено. Тук има добре поддържан парк, но достигането до него коства преминаването през улици препълнени с боклуци, а миризмата от конете с файтони е непоносима.
И втория ден прекарваме в обиколки по уличките, пазарите и работилниците. Наистина тук има хора, които се опитват да изкарат парите си буквално със собствените си ръце, но е пълно и с такива, които разчитат на други средства. Видите ли млади хора (до около 30 годишни), които говорят що-годе английски език – бягайте далеч. Не влизайте в диалог, не ги слушайте. Те нямат никаква причина да го говорят, освен тази, да ви въвличат във всевъзможни схеми и в крайна сметка да ви вземат парите. Съмнителни типове с анцузи, качулки и слушалки в ушите непрекъснато докладват един на друг ако видят подходяща жертва.
За мен случващото се в Мароко не е без участието или най-малкото незаинтересоваността на държавата. Наистина не разбирам как при положение, че туризмът им е водещо перо в икономиката с непрекъснато нарастваща роля, се допуска всичко това да се случва.
Тази вечер сме взели стратегическо място над площада в очакване на залеза. Докато хапваме тажини и се удивяваме на случващото се от високо, измина и последният ни ден в африканското кралство.
Тук свършва нашето приключение и може би се очаква да направя някакво заключение. И да, ще го направя, но с изричната уговорка, че не ви ангажирам по никакъв начин с него и имате пълната свобода да изпитате на свой гръб истинското лице на мароканската действителност. Мароко е удивителна страна, с много красива природа. От чисто фотографска гледна точка тук е изобилие от цветове и нюанси. Но за мен това изчерпва всичко положително. Определено не бих се върнал в Маракеш, както и не бих отишъл в големи градове като Рабат и Казабланка, за които съм срещал доста подобни отзиви. Може би автенчиният дух на тази страна се крие в малки градчета като Есауира и Аит Бенхадду. Може би в модерния Агадир – център на плажния туризъм в страната можете да срещнете малко повече цивилизация, малко повече Европа..
А какво е всъщност Европа човек може лесно да разбере. Почувствахме го в мига, в който кацнахме в Бергамо и в който между полетите седнахме в едно заведение на летището да хапнем вкусен сандвич, да пием по нещо освежаващо. Без притеснения от какво е направен, без тревоги от каква болест можем да се разболеем. Без непрекъснатото нервно оглеждане, че някой може да свие нещо от теб, да грабне телефона ти от ръката докато се взираш в него.
Въпреки това Мароко ще си остане едно незабравимо приключение – едно от онези преживявания, които оставят спомени за цял живот. И с хубавите, и с лошите неща…
Снимките можете да използвате само съгласно Условията за ползване на съдържание от този сайт.
Leave a Reply