Отдавна съм изгубил бройката на пътите, в които идвам по тези места. Не съм убеден, че всеки ще го разбере, но просто няма как да омръзне да минаваш по едни и същи пътеки, да се наслаждаваш на едни и същи пейзажи, които обаче винаги са сами по себе си различни и неповторими. За първи път тази година се качвам на Пирин, разбира се като изключим зимните емоции под връх Полежан, но целта този път е малко по-различна. На същия ден през 2015-та бях решил да отида до Синаница и с оглед тогавашните премеждия, днес по-скоро искам да разбера дали Бъндеришката порта е отворена или отново лежи под метър сняг. За тази година планирам да изкарам поне три дни горе, по-възможност без да си причинявам излишни главоболия. Е, Мордор е проходим, остава само да планирам време.

Разбира се, този път съм и с по-различна компания. Не мога да очаквам от Теодора да преодолява големи дистанции за кратко време, затова просто си правим следобедна разходка на един хвърлей от Банско. За малко повече от час от хижа Вихрен се озоваваме на едно от любимите ми планински езера – Муратово езеро, но повече внимание ще му обърнем навръщане, когато слънцето ще е по-ниско и евентуално ще има надежди за красив залез. С бавна, но уверена крачка достигаме до едно изключително красиво, за съжаление безименно езерце под връх Дончови караули, от където обаче се открива Бъндеришката порта (на снимката, горе в дясно).

Признавам си, таях някакви съвсем минимални надежди ако е проходимо да се опитаме да се качим до горе, но само при вида ѝ, който съвсем основателно често се сравнява с Мордор, получих категоричен отказ. Пък и в крайна сметка да се качиш на 2500 метра, да кажеш „ку-ку“ и да се върнеш… може би не е особено логично. Правим следобедна закуска на фона на тази красота и се връщаме обратно към Муратово езеро.

Спомням си какъв дъжд ме валя последния път, когато бях тук миналата година. Сега се надявам за по-успешен залез, но облаците ту се събират, ту се разкъсват. Независимо от това, използвам наличните възможности и правя няколко кадъра от различни места.

Следобедната светлина е разкошна, но по всичко започва да си личи, че събитията от миналата година ще се повторят. Предпочитам да остана сух и затова бързо си събираме нещата и слизаме към Банско. Очевидно тук залез се прави трудно, но обещавам да улуча 😉

Ускоряваме темпото, че започва да прекапва, което разбира се не ме спира да разпъна статива… 😀

Следващият ден е някак си празничен. Имам рожден ден и ставам на 33… Сериозна работа. Казват, че колкото по-големи стават момчетата, толкова по-големи щуротии вършат и именно в подготовка към поредната такава днес сме избрали да се качим до Попово езеро в Пирин, отново изследвайки как е положението на Кралевдворксата порта – пътя за Тевно езеро.

Качваме се с лифта на хижа Безбог… изглежда много по-различно, отколкото през зимата. Като си спомня с каква лекота газехме направо върху затрупания с два метра сняг клек само преди два месеца, а сега трябва да си намираш пътечки измежду клонаците. Ех, кога ще побелее отново.., но да се върнем в реалността. Започнахме изкачването на Душевадката, но този път това баирче напълно си оправда названието. Объркахме пътя и вместо да ползваме обиколните и не толкова стръмни пътечки, просякохме баира през възможно най-неподходящото място. Каталясахме, дали е вече от годините… 😀

Пътят до Попово езеро е изключително лек и приятен, и за малко под два часа стигнахме до най-голямото езеро в Пирин, от където се откриват внушителни гледки към сърцето на планината, през което минава и пътят за Тевно езеро. Миналата година не улучих подходящо за добри снимки време и тази съм твърдо решен да поправя този неуспех. Уви, отдолу нещата не изглеждат твърде добре, съдейки по това, което се вижда, Кралевдворската порта все още е затрупана в най-горната си част, именно там, където е най-стръмна. Ще трябва да се изчака още някоя друга седмица и тогава преминаването през нея ще бъде възможно и без мъкненето на специална екипировка.

Попово езеро обаче си е все така очарователно. Това е и първото място, на което през далечната вече 2008 година имах досег с Пирин. Снимка от сега и снимка от тогава… нищо не се е променило тук, само хората се променят – поостарели, по-мъдри, може би и малко по-отговорни. Дай Боже и след още 33 години да мога да се връщам по тези наистина вълшебни места.

А сега е време да се връщаме обратно, тъй като все пак днес ще бъде отбелязан моя скромен празник. Държа да отбележа, че само за час и половина се върнахме обратно до хижа Безбог, въпреки че на връщане маршрутът е изкачване.

Надявам се до края на юли да се върна обратно и да реализирам плановете за този сезон.