Тази година зимният фотографски сезон на Пирин остана някак си недовършен, поради високата степен на лавинна опасност към края му и съвсем естествено едвам ме свърташе да дочакам пролетта и да отида отново. Миналата година с Ники Сираков направихме първото качване в първите дни на месец юни, но пролетта беше още далеч и нямаше нито стрък зеленина. Тази година реших да пробвам 20-тина дни по-късно, с надеждата за китни поляни, изпъстрени с цветя. Бях си поставил за цел да измисля начин да направя изгрев или залез на Муратово езеро, което вече смея да твърдя, че познавам добре, както и да посетя някаква съвсем нова дестинация. Разглеждайки информативно картата на Пирин през един уикенд в Бургас, съвсем спонтанно ми хрумна идеята за Синананишкото езеро. Веднага реших, че това е мястото, където искам да отида, тъй като се връзваше по перфектен начин с първоначалния ми замисъл. Само ако знаех какво ме очакваше… Този път ще разказвам повече и ще показвам по-малко.

Прехвърлям се почти директно от морския бряг, като само минах през Пловдив за да си взема раницата и да си купя малко храна. Около 01:00 през нощта бях натоварил всичко и пътувах към Банско, по-конкретно х. Вихрен. На Юндола беше съвършено. Небето беше съвсем ясно, пълно със звезди. Единствено времето ме притискаше да не опитам да хвана Млечния път в кадър и се задволих единствено с минутка-две съзерцание.

По план, в 04:00 бях на паркинга пред х. Вихрен. Беше някъде около 4 или 5 градуса, затова сложих якето, нарамих раницата, взех щеките и за първи път през живота си сложих челник, тъй като ме очакваше нощно качване до Муратово езеро, което се намира на малко повече от час път нагоре. След първите 100-тина метра, в които изкуствената свелтина от хижата се забелязва и човек има усещането, че все пак се намира близо до цивилизация, нещата коренно се промениха. Абсолютна тъмнина, вижда се само това, което челника успява да освети. Отне ми известно време да свикна със зловещите бягащи сенки, които той хвърля от камъните и клека по пътеката, и непрекъснато имах чувството, че разни неща се прокрадват пред мен. Разбира се, още малко след мостчето на река Бъндерица изгубих маркировката и беше почти невъзможно да я открия в тъмното сред обширните поляни на местността Равнако. Добре че са технологиите и най-вече изключително подробната карта, с която разполагах. За около 2-3 минути бях отново където трябва и започна изкачването към Муратово езеро. С напредване на времето обаче небето започна да изсветлява. Разтревожих се, че съществува съвсем реална опасност да изпусна изгрева, тъй като в часа, в който го очаквах, той щеше да се състои на хоризонта, а на мен ми трябва неговата светлина на около 2600 метра по-високо, т.е. ще бъде по-рано. Значително увеличих темпото и наистина бях горе може би 15-тина минути преди точния момент. Успях единствено да си намеря подходящо местенце за багажа, да се преоблека (беше 1 градус) и за избор на подходяща гледна точка като че ли време не остана. Изведнъж хребета на Бъндеришкия чукар се обагри в онова магически оранжевото и тичешком по северния бряг на езерото трябваше да си намеря що-годе подходящо място.

От там насетне пълна импровизация…

Следващите 30 минути изгубих в търсене на обхват. Добре си спомням, че миналата година такъв успявах да хвана от височинката над езерото в посока Банско, но този път връзка така и не се осъществи. Малко след 08:00 часа на езерото дойде група от 5 души, които също бяха в моята посока – Синаница, но спряха да си почиват. В това време аз поех нагоре по пътеката, в територия, в която стъпвам за първи път. Целият ден беше пред мен, не бързах за абсолютно никъде. „По разписание“ до Синаница се стига за около 3 часа от Муратово езеро, от което следваше, че в най-лошия случай по обяд щях да съм там. Да, ама не…

Само стотина метра нагоре по пътеката телефонът ми измърмори и докладва, че е успял да се свърже с мрежа. Седнах под един клек и изкарах може би почти час. Беше някакъв празник, няколко познати имаха именни дни, рожденици също не липсваха. Трябваше да отговарям и на един абсурден мейл. Освен това изобщо не знаех дали нагоре ще имам връзка и реших да се възползвам от може би последната възможност. Групата туристи ме подминаха като малка гара и отпрашиха със завидна скорост нагоре по баира. Малко по-късно тръгнах и аз, и само на 200 метра по-нагоре се откри едно изключително красиво малко езерце, което се оказа безименно. С чудесен изглед към масива на Тодорките, това е мястото за залези. Страхотно…

След преодоляването на още една незначителна височинка, пред мен изникна огромно снежно поле с неголям наклон, което обаче си отне време да преодолея. В началото на пролетта тези преспи са изключително коварни, защото ако под тях има камъни (а това е нещо обичайно), може да има кухини, в които човек да пропадне. Отделно, нагряващите се върхове на отделни камъни затоплят целия им обем и по този начин снежната пряспа се топи около тях отвътре, без това да личи отвън. Придвижването става бавно, като с щеките се „пробва“ всяка крачка отпред.

На около 200 метра по-нагоре, пред мен се появи внушителната стена на Бъндеришката порта. Тези, които познават релефа на Пирин знаят за какво става въпрос. За останалите – унищожителна денивелация, сипеи и чукари. По-голямата част от пътеката се намираше под огромна снежна пряспа, а при този наклон е абсолютно неразумно придвижването върху такива. Наложи се да си търся странични пътеки и само където нямаше как, излизах на нея. Това беше най-изморителната част от прехода. Буквално за всяка стъпка си изравях стъпалце в снега с обратен наклон, така че дори и да поддаде, да не се хлъзна надолу. А надолу… стотици метри камънак. Падне ли човек, я го намерят, я не (два дни по-късно в Пирин, при същите условия полита жена, която пада около 300-400 метра надолу и от планинската спасителна служба се налага да евакурират). Когато преминавах през каменните полета, трябваше да внимавам за всяка крачка, дали стъпвам на устойчив камък или на такъв, който ще се претъркули. Изобщо всичко това искаше пълна концентрация, което още повече ме изтощаваше. Почивах на може би всеки 30 метра, а портата изглеждаше все така далеч. Най-сетне, след повече от час и половина борба преодолях височината (2500 м. ндм. вс.) и се намирах в т.нар. местност Спано поле. Оттук до върха на Муратов връх има около 250 метра изкачване по точно 50% наклон, но нито имах сили за това, нито пък ми влизаше в плана, въпреки че си давах ясна сметка какво точно се вижда от там.

Спано поле е висока равнинна част в Северен Пирин и по нея ходенето е наистина приятно – хубави торфени полянки, рекички, изобщо приказка. Приказка, която обаче продължава твърде дълго. След три и половина километра след портата започнах да си давам сметка, че бавно и сигурно оставам без сили и нещата не вървят на добре, тъй като в небето постепенно взеха да се събират облаци – все пак по прогноза следобеда се очакваше да прегърми – нещо, което със сигурност не желаете да ви се случи точно тук. Извадих GPS-a и видях, че има друга пътека, която щеше да съкрати маршрута ми с почти километър, което за този терен си е много сериозно разстояние. За целта обаче трябваше да преодолея Гергийската порта, което ми коства ново кратко, но стръмно и изтощително изкачване. Когато погледнах през портата ме обзе отчаяние – от другата страна беше стръмен камънак, сипей и за десерт имаше огромна снежна пряспа. Бях абсолютно наясно, че от тук слизане няма и трябва да продължа по първоначалния маршрут. Съжалявах за напразните усилия за да стигна до тук. Започнах да се чудя дали не е по-добре да се откажа и да се върна обратно, защото до х. Синаница според картата оставаха почти три километра непознат терен. Знаех обаче и че се намирам много след точката, от която бих могъл безопасно да се върна. Часът напредваше, минаваше 15:00, а аз бях точно до никъде. Фотографията я бях забравил още преди няколко часа, изобщо не ми беше до това и имах други грижи – облаците се събираха все по-плътно и бях наясно, че скоро ще стане страшно…

С привършващи сили продължих по маркираната пътека, която прави една огромна обиколка на един безимен връх и се озовах на Синанишката порта. Тук познах чувството на истинско отчаяние, защото макар Синанишкото езеро да се виждаше, беше невъобразимо далеч. Отделно, говорим за денивелация от 250 метра надолу по почти същите камъни и сипеи, като единственият плюс тук беше, че огромните снежни преспи можеха да бъдат заобиколени сравнително безопасно. Не бях убеден, че изобщо ще мога да стигна до долу. Километър и половина според картата, но изглеждаше като безкрай. Още по-демотивиращо действаше леденият вятър, който се провираше през портата, а трите възпоменателни плочи на загинали на това място, в комбинация с облачната система над мен бяха просто черешката на тортата. Трябваше да се махам от там незабавно…

В пълна зимна екипировка започнах мъчително слизане надолу, като безценна помощ ми оказаха щеките, които си носих. Без тях нямаше да се справя никога. Страхувах се от натоварването при слизане да не ми блокират страничните сухожилия на коленете, защото ми се е случвало на няколко пъти. Коляното просто спира да работи, а всяка крачка е изключително болезнена. Не ми трябваше нещо подобно точно тук, затова се стараех да си пазя коленете от прекалено натоварване. Крачка по крачка, метър по метър. В този момент просто исках да се махна от там, да не се намирам на това място изобщо. А когато в далечината започнаха да се чуват и първите гръмотевици, ми беше изключително трудно да не се паникьосам. По едно време, слизайки на първата тераса, като че ли малко се успокоих, защото хижата беше на около 600 метра пред мен и ме чакаше съвсем малко слизане. Не си усещах краката по никакъв начин. До толкова бях загубил контрол над тях, че на едва сто метра пред хижата стъпих накриво и ако не бях с подходящи обувки, това щеше да бъде най-малкото сериозно изкълчване на глезен. Тези последни сто метра не ги помня…

Стигнах хижата, кацнала на брега на Синанишкото езеро. Циркусът на Синаница е невероятно красив, но точно в този момент някак си чувството ми за естетика беше притъпено. Хвърлих раницата на пейката и седнах. Бях сериозно разтревожен какво ще правя сега и какво следва оттук нататък. Ясно беше, че ще прекарам нощта на сигурно място, но после? Изключено беше да се върна по обратния път на следващия ден, най-малкото защото нямаше да бъда в същата форма. Нямше и следа от групата, която ме подмина – минали са оттук, но са решили да слизат към Кресна. Сам съм. Започнах да разпитвам трескаво хижарите какви са възможностите за слизане от това място и къде е най-близката цивилизация. Оказа се, че такава просто няма и всички изходни пунктове са умопомрачителни разстояния. Съществуваше вариант да сляза на около шест километра надолу, от където да ме вземат с джипка и да ме свалят до гр. Кресна – от западната страна на Пирин, но човекът каза, че колата му е в сервиз и това можеше да стане след най-малко два дни. Дадоха ми номера на още един човек, който можеше да свърши същата работа, но уви, неговият телефон така и не влезе в обхват. Изобщо всички прогнози бяха точно толкова мрачни, колкото и небето над нас.

Без никакво желание реших да направя няколко кадъра от ръка на езерото с вр. Синаница. Нямах сили да сляза до него, пък и имаше три кончета, които се навъртаха в клековете там, а изобщо не бях в настроение да си търся белята и с тях. Знам, че тия животни имат специално отношение към мен – бягал съм неведнъж от такива, а сега не можех да помръдна. Така че… от вратата на хижата и каквото стане.

Постепенно звукът от гръмотевиците се приближаваше и в един момент целият Ад се изсипа в циркуса. Все едно някой поливаше отгоре с кофата, а саунд ефектите от ехото не могат да бъдат пресъздадени чрез писмена реч. Земята трепери, имаш чувството, че ще се разцепи всеки момент – може би това е най-близкото.

След по-малко от час всичко утихна, направих последен опит да се свържа с втория човек, с последната надежда да ме махне от тук на следващия ден, но уви, не успях да се свържа. Не знаех какво да правя. През главата ми минаваха различни варианти, единият от които беше да остана тук до по-следващия ден, когато първият човек евентуално щеше да ме прибере. Но пък и той не пое твърд ангажимент, защото не беше сигурен, че ще му върнат автомобила. На следващата вечер трябваше да бъда в един хотел в Банско, имах резервация, но честно казано точно сега това нямаше абсолютно никакво значение. Реших да оставя решението как да постъпя за следващата сутрин. Включих телефона си да се зарежда от батериите от челника, за да си пазя power bank-a, в случай, че се наложи да остана тук допълнително денонощие. Последното нещо, което мога да си позволя е да остана в сърцето на Пирин без карта и GPS. Хапнах, пих два упсарина, легнах и просто умрях…

Казват, утрото е по-мъдро от вечерта. Събуждам се малко преди 05:30 и дори имам желание за снимки. Измъквам се тихичко, но пустите коне твърдо пазят периметър долу на езерото и някак си предпочитам да спазвам почтителна дистанция от тях. Отказвам се от брега на езерото, заемам друга позиция и докато чакам, мисля какво ми се случи вчера и какво ще правя днес.

Може би не бях оценил съвсем правилно ситуацията за предния ден. Все пак предишната нощ изобщо не бях спал, 480-те километра разстояние от морето до тук колкото и да е, оказват някакво влияние, а бързането още в самото начало за изгрева на Муратово езеро ме беше изтощило от рано. Днес се чувствам изненадващо добре, куражът ми се е възвърнал, като дори през ума ми се прокрадва еретичната мисъл да се връна така, както съм дошъл. Мислено преминавах през местата, които ми предстояха – не изглеждаше чак толкова зле, още повече като се има предвид, че няма да правя излишни отклонения от маршрута. Колкото повече се развиделяваше, толкова по-убеден бях, че единственото правилно решение е да тръгна. Изгрев нямаше – явно на това място такъв не се получава. Стегнах си багажа и малко преди 07:00 тръгнах обратно. Може би не беше особено възпитано, но нямах намерение да чакам хижарите да се събуждат за да им кажа довиждане. Много бавно поех по пътеката нагоре към Синанишката порта. Имах 14 часа светла част на деня пред мен, а следващото прегърмяване по прогноза беше чак следобед. Имах всички шансове, поне на теория…

Когато човек е със свежи сили, някои неща почти не правят впечатление. За около час бях качил Синанишката порта и не се чувствах сериозно изморен. Смело продължих през цялото Спано поле и пътят се топеше доста бързо. Реших, че наистина няма за къде да бързам и намалих темпото. Правех повече почивки, хапвах честичко и се наслаждавах на поточетата, които преминаваха през торфените полянки. Уви, на тази височина пролетта все още не беше в апогея си и това може би ще се случи след още 10-15 дни. Някъде около 10:30 бях на Бъндеришката порта, която си правих сметката, че ако успея да сляза, на практика съм се прибрал. Докато си почивах преди да започна стръмното слизане, отдолу се появи една двойка от Чехия. Говорихме си поне час на какви ли не теми. Беше им направило впечатление, че в Пирин нямало българи, обикалят от една седмица и само чужденци срещат. Тръгнали са от Мелник, прекосяват цялата планина и приключват в Разлог. С по една раница на гърба. До вчера си мислих, че аз съм откачен да тръгна до мястото, от което идвах, но явно има и по-тежки форми на отклонения. Предишната нощ са прекарали на х. Вихрен и са обсъждали с хижаря чий ли е автомобилът, който никой не е потърсил през изминалата нощ (става въпрос за моя). Обсъдихме дори славянските езици, разликата между българските и руските лексика и граматика, общото между нашия и техния език, изобщо нито на тях им се продължаваше по безкрайния път към Синаница, нито на мен ми се поемаше по адския баир надолу. Излезе силен студен вятър и облаците започнаха да се събират застрашително. Помолиха да им направя една снимка и се разделихме. Поех плахо надолу и само след 30-40 метра отказах да повярвам това, което виждаха очите ми…

На този зловещ чукар, на 2500 метра височина срещу мен по камъните пълзеше дете – момиченце, на не повече от 3 или 4 години. В първия момент се стъписах напълно, още повече, че не виждах никой друг. След това разбрах, че баща му е с него, но е изостанал на 20-тина метра по-надолу. Мигах на парцали 20-тина секунди и попитах дали това, което виждам е истина и къде е помъкнал това дете. Отговори ми, че били на разходка, качвали портата и се връщали обратно. Ще кажеш, че е като разходка до мола. Разминахме се и много внимателно и бавно продължих надолу. По-късно, когато ме изпревариха и наобратно, разбрах че нещата не стоят съвсем така. На конче на нечии рамене и аз мога да се кача навсякъде :). Снощният дъжд беше унищожил „стълбичката“ ми по голямата пряспа и се наложи да повторя всички усилия от предишния ден, в името на това да не спяза до долу по бързата процедура. В мига, в който стъпих на равното и знаех, че Бъндеришата порта е зад гърба ми, просто се почувствах изключително горд, най-вече от себе си. Знаех, че е въпрос на час и нещо да сляза до долу, по до болка познат път и вече нищо не можеше да ме уплаши. Бях доволен, че не се предадох, че не се уплаших да поема по обратния път, макар и първоначално да излеждаше невъзможен. Реших да го отпразнувам, пък и беше време за един хубав и най-вече заслужен обяд. Намерих си възможно най-подходящата гледка за тази цел – на брега на безименното езерце. Настаних се на сянка под един клек, пък когато разбрах, че там имам и обхват, над два часа минаха съвсем неусетно.

Мисля си, че много хора са ме питали как така ходя самичък на такива места и изобщо какво търся. Не е съвсем просто за обяснение, това е някаква нужда, която изпитвам от време на време. Истината е, че в планината човек намира отговори на много въпроси, които непрекъснато си задава. Тук той се смирява, забавя обороти, почти до пълно спиране. Колко от вас си дават реална сметка, че всеки камък, по който се стъпва, се намира на мястото си от хиляди години, че то не се е променило за стотици човешки животи? Оглеждаш се и осъзнаваш, че се намираш в някакво друго пространство – едновременно в миналото, в настоящето и в бъдещето – тук нищо не се променя с динамиката на ежедневието ни, усещаш, че преходният си всъщност ти. Самият живот е като преход в планината – понякога си мислиш, че знаеш добре пътеката, но я губиш и имаш нужда от помощ, за да се върнеш отново. Понякога върху нея изниква непреодолимо препятствие, което те кара да потърсиш обиколен път, но пак да стигнеш до целта си. Друг път пък просто трябва да тръгнеш през места, които никой никога не е указал. Също както тук, така и в живота има препятствия, които изглеждат абсолютно непреодолими и често самият им вид ни плаши и ни кара да се откажем без дори да опитаме. Разбираш, че няма по-голямо разстояние от една малка човешка крачка, защото тя може да те качи и на най-високия връх, стига да имаш необходимата воля и решителност да я направиш. Планината учи, учи на дисциплина, на трезва преценка, кара те да мислиш в перспектива, да си подготвен за всякакви възможни ситуации. Често е необходимо да обмисляш всяка своя крачка, къде ще стъпиш, на кой крак трябва да се довериш, дали е по-добре да потърсиш опора и някъде другаде или тази опора може да се окаже измамна. Тук усещаш най-истински, че си жив и че си част от този живот. Няма нищо страшно в това да те намокри малко дъжд, нищо че е леденостуден – човек не е от захар и не се разтопява. И в планината се проявява чувство на несигурност, на страх, на безизходица, а тук паниката и необмислените решения могат да струват много. Когато си сам, разчиташ единствено на себе си. Това концентрира, изостря сетивата, разбираш, как често не познаваш дори собствените си възможности и в повечето случаи те биват ненужно подценявани, но в същото време естествената човешка склонност към рискове трябва да се контролира прецизно. Да, тук понякога също има болка, с която трябва да свикнеш и да продължиш… Планината е много по-безопасно място, най-вече за душата и тук всъщност можеш да лекуваш раните, които само някой долу може да ти нанесе. И в крайна сметка с какво толкова привлича? Просто защото е там…

След всички тези размисли, в завидно настроение, макар и доста изморен и чувствайки краката си подбити, с нежелание събрах багажа си и поех надолу към Муратово езеро. Мислех си да остана тук и за залез, но идеята беше незабавно отхвърлена – бях забравил, че снощи просто исках да се махна от тук, а не да се впускам в нови приключения. Освен това залез не се очертаваше – напротив – облаците, с които се разминавахме в Спано поле се събираха зад мен и беше ясно, че ще вали. На Муратово езеро дори не почивах, а продължих надолу. Вече си мечтаех за хотела, горещия душ и умрял от студ Carling череша. След като се смъкнах окончателно в Равнако ми стана много смешно. Винаги минавайки от тук на връщане съм като замаян – трудно се ходи в права линия, не си усещам омекналите крака и в общи линии се влача крачка за крачка. За трета поредна година идвам в Пирин на това място, за трети път е така. Няколко стотин метра надолу и вече съм отново на паркинга на х. Вихрен, където една удивително добре загладила косъм котка проявява нескрито любопитство към мен. Малко преди 16:00 е, а аз завъртам стартера и се отправям към Банско. Успях!

Вечерта, която прекарах на Синаница се заричах, че ако успея да се измъкна от там, никога повече няма да стъпя по тези места. Питате кога тръгвам ли? Още този месец… 🙂