За финал на тазгодишния летен фотосезон във високата планина остана едно дълго планувано приключение, за което до последно имах съмнения дали съм подготвен както физически, така и емоционално. Кончето – най-опасният маршрут в Пирин, тесен ръб на 2800 метра надморска височина винаги е изглеждал като страховито място, което определено не е за всеки. Мисълта, че именно там трябва да прекараш нощта допълнително усилва тревогите и несигурността. Въпреки това, месец по-рано избрахме датата 18 август за ден, в който с Ники Сираков ще направим опит не само да се качим до горе, но и да се опитаме да направим някакви по-прилични снимки.

Като подготовка именно за това качване, за малко под два месеца свалих близо 14 килограма с почти ежедневно колоездене по 25 км или ходене между 5 и 10 км. на гребната база в Пловдив в късните часове на деня, когато жегата намалява. Качването до Тевно езеро само две седмици по-рано беше проба за издръжливостта ми на продължително ходене, след което бях взел за себе си окончателното решение – отиваме!

Извадихме късмет – дните преди 18-ти не бяха особено подходящи за туризъм във високата планина, а от 19-ти времето се разваляше сериозно. На теория имахме така необходимия прозорец от динамично време, което предполага и възможност за интересни кадри. Може би за десети пореден път тази година посрещам утрото на Юндола с приказна мъгла.

Около 9:00 часа сутринта вече сме на хижа Вихрен и се приготвяме за тръгване. Минути преди това Николай ми споделя, че току що е прекарал пневмония и това, заедно с поне 30 килограмовата му раница, която вдигах на ръба на силите си, за да му помогна да сложи на гърба си, ме хвърляха в истински ужас относно това, което ни очаква. С бавни крачки поехме нагоре, по съвсем нов и напълно непознат маршрут…

Макар и делничен ден, беше пълно с туристи, които имат желание да се качат на връх Вихрен. Прииждаха с автобуси, бяха стотици. Много от тях без раници, с по половин литър вода в ръка и ни гледаха удивени защо сме помъкнали толкова много багаж и къде отиваме. По пътеката нагоре имаше опашка, която трябваше да изчакваме да се изтегли, но честите спирания ни помогнаха сравнително лесно да преодолеем умопомрачаващата денивелация, в самото начало на маршрута. След разклона за месността „Казана“ останахме в компанията на няколко планински сърни и с бодро темпо продължихме напред.

Спирахме често, почивахме по много. Разполагахме с достатъчно време, като целта ни беше да пристигнем на заслон „Кончето“ някъде около 15:00 за да имаме достатъчно време на разположение да се приготвим за снимки. Минаваме в подножието на вр. Вихрен от Север – местността „Казана“, в чиито преспи се размотават стадо диви планински кози. Разбира се, телеобектив не нося.

Малко по-нагоре започнахме да се оглеждаме за едно изключително рядко цвете, което лично аз никога не бях виждал преди това – еделвайс. Загубихме може би поне час в търсене по околните баири, но упорството ни в крайна сметка беше достойно възнаградено.

Достигането до „Премката“ между върховете Вихрен и Кутело ни костваше доста усилия и изгубихме твърде много време в почивки, размотавания и разговори с предимно чуждестранни туристи. Стана очевидно, че темпото ни е ниско и няма да стигнем навреме. Това не ни смути, все пак разполагахме с голям резерв. Хапнахме обилно в подножието на най-високия връх в Пирин и продължихме нагоре.

Часът стана почти 16:00, а ние бяхме съвсем до никъде. По план трябваше да продължим към връх Кутело и от там по билото да се спуснем до Кончето. Уви, с темпото и нарастващата умора, както и с оглед теглото на раницата на Николай това беше твърде съмнително и се наложи да вземем решение да сменим маршрута през подсичащата върха пътека – място, за което бях събрал изключително противоречива информация, но фактите са красноречиви – почти всички инциденти в този район стават имено на тази пътека. На практика обаче нямахме избор. Беше късно да се връщаме, крайната дестинация беше доста по-близо, но начинът за достигането ѝ абсолютно неизвестен. По пътя срещахме хора и питахме как е пътеката – едни казват че е опасна, други че се минавало… Не разполагахме с варианти и тръгнахме по нея. В началото всичко изглеждаше доста добре, но след това нещата се промениха – на места преминаването е изключително трудно и буквално се налага да лазиш по мраморния склон. Особено интересно стана когато решихме да бутнем един камък с размерите на голяма диня, за да видим какво ще се случи, докато пада надолу по стотиците метри стръмен наклон. Това, което видяхме обаче ни подейства особено отрезвително – на 50-тия, 60-тия метър камъкът вече се беше разпаднал от високата скорост и ударите в монолитната скала. Стана ясно, че падне ли човек от тук, няма да могат да го съберат… Тук беше и първото място, на което Ники Сираков къде на майтап къде насериозно ми каза „Кала, викай хеликоптера“ 😀 .

Много бавно и изключително внимателно започнахме да се придвижваме по пътеката. Всяка крачка се обмисля старателно, нямаме право на никакви грешки. Час по-късно успяхме да стигнем до легендарното „Конче“ и да отдъхнем на сигурността на металното въже.

Преминаването през „Кончето“ не бих определил като особено сложно. Въжето помага изключително много, дори щеките повече пречат, отколкото помагат. Има единствено едно-две места, където се налага да се увисва на ръце, за да се ходи няколко метра по абсолютно вертикални камъни, но… в тия условия и това се преживява.

Истинският кошмар настъпи в мига, в който достигнахме края на седлото и трябаше да продължим към заслона. Металното въже свърши, а реално място, от където може да се продължи не се виждаше. Маркировката подсича връх Бански Суходол, но не изглеждаше място, по което човек може да мине. След кратка справка по телефона осъзнаваме, че нямаме никаква алтернатива – часът минава 19, а ние се намираме насред нищото. Заслонът се виждаше на 600-700 метра по-надолу, но това беше безкрайно далечно разстояние. С невероятни усилия започнахме да се придвижваме по „пътеката“. На практика обаче такава липсва и се налага да си търсиш някакви ръбчета по иначе гладкия камък, на които да се задържиш. На няколко пъти изпадахме в ситуации, в които не можеш да мръднеш нито напред, нито назад. Беше много, много страшно, а придвижването бавно и изключително изморително. Достигайки до едно малко по-широко местенце решаваме да посрещнем залеза тук, тъй като до заслона има още път, който не знаем какъв е и съществува риск да не можем да се върнем на време и да изпуснем всичко. Сметнахме за удачно да използваме светлината след залеза, за да достигнем до мястото, където ще нощуваме. Починахме си малко, разпънахме стативите и зачакахме светлинното шоу на залеза.

След златния час, дойде време и за червената светлина:

В другата посока, съвсем наблизо, в подножието на вр. Баюви дупки ни чакаше заслона, където имахме намерение да прекараме нощта.

Достигането на заслона не се оказа проблем. Такъв беше как точно ще осъмнем в това „нещо“. Облепен със сребристо фолио и на фона на всички тези скали, заслонът изглежда като космическа инсталация на друга планета. На това място и чувството е почти същото. Бяхме сами и това беше истинско щастие, особено като се има предвид размерите на помещението. Казват, че там се събират десетина души, виждал съм снимки, на които преброявам дванадесет. На място има оставен дневник, в който всеки може да сподели впечатления и който се превърна в интересно за мен четиво през дългата и студена нощ. Та в него беше описан случай, в който са се приютили 22-ма души от Разлог. Въпреки че не страдам от липса на въображение, не искам да си представя как би изглеждало това. За мен повече от двама души трудно биха нощували на това място. Та то е малко над 5 кв. метра… Независимо от това, вътре имаше значителен брой дебели одеала, газов котлон, разнообразни консерви с храна, свещи, дори цяла бутилка уиски 😀 . Разбира се, ние си носихме предостатъчно храна и беше точното време, в което тя да влезе в употреба. Постлахме си одеала и легнахме да почиваме в очакване на подходящия момент, в който да снимаме звездното небе.

Малко преди 23:00 решихме да се размърдаме за снимки на звездите. Уви, в момента в който отворихме вратичката на заслона се сблъскахме с една доста сурова действителност – навън духаше леден вятър, а температурата беше един градус. За огромно съжаление, успях да издържа точно две минути, в които успях да направя само тази снимка, след което набързо сгънахме такъмите и се прибрахме на топло.

Разбира се, не съм очаквал да спя на такова място, а и идеята беше просто да прекараме на закрито следващите 7 часа. Въпреки че имаше обхват, гледах да пестя батерията на телефона и не си позволих да ровя дълго в Интернет. Цялата вечер посветих на размисли върху най-различни неща. Уверявам ви, няма по-подходящо място за просветление и равносметка. Към 3 часа през нощта стана много студено, Николай се поразмърда и реши да играе на някаква особено шумна игра на мобилния си телефон :D. Правихме планове и за следващия ден, за дългия и опасен път, който ни чака обратно. Коментирахме оставащото количество вода и храна и всъщност като се замисли човек, изобщо не бяхме толкова зле.

Малко след 5:30 сутринта решихме да излезем за да чакаме изгрева. Беше… нечовешки студ. От външната страна на заслона има термометър, който показваше -6 градуса. Бях си подготвил по-дебели дрехи, но в крайна сметка беше средата на Август и температурите в ниското приближаваха 40. Нямаше никакъв шанс да изкарам повече от няколко минути навън, но перспективата да изпусна изгрева изобщо не ме устройваше. Грабнах едно от одеалата и проблемът беше окончателно решен 😀 .

Утрото изглеждаше тихо и обещаващо, облаците не бяха много, но постепенно това започна да се променя.

Колкото повече се вдигаше слънцето, толкова по-упорита мъгла падаше. В един момент всичко се запуши и единственото, което се виждаше от заслона беше това:

Мъглата се задържа доста дълго и ни развали плановете за връщане. До 9:30 не можахме да мръднем никъде, но в първия по-продължителн просвет решихме да потеглим, тъй като прогнозата за края на деня изобщо не беше обещаваща. Пропълзяхме подсичащата пътека на вр. Бански Суходол и се озовахме в началото на Кончето, когато за секунди от ниското излезе мъгла и скри всичко.

Чакахме близо час с надеждата видимостта да се подобри, но уви, това не се случваше. На ръба духа приличен вятър и цялата тази ледена водна пара се просмуква в теб. Започнах да премръзвам и споделих този проблем със Сираков. Минути по-късно, независимо от липсата на добра видимост решихме да продължим напред и бавничко, крачка по крачка, няколко часа по-късно успяхме да излезем на Премката. Всички съществени опасности бяха зад гърба ни и на практика приехме че сме се прибрали. Отпразнувахме го с обилен обяд и уверено тръгнахме надолу към хижата. Времето през целия ден не се промени особено…

Каква е равносметката… Разбира се, една мечта по-малко. Дали си заслужаваше – разбира се, но дали си заслужава всеки сам за себе си трябва да даде отговор на този въпрос. Каквото и да ви разправят, това място е опасно и много хора са загубили живота си тук. Без предишен опит в планината и най-вече без подходящи обувки – не си го и помисляйте. Хване ли ви лошо време, завали ли дъжд – спукана ви е работата. Мраморните скали стават хлъзгави като току що измити стълби, а по тях започват да се стичат хиляди литри вода от горната част на склона. Като прибавим и съвсем реалния риск от гръмотевици, положението е доста сериозно. Преминаването през Кончето не е толкова опасно, колкото подсичащите пътеки и най-вече тази под вр. Бански Суходол. Дали бих се върнал… може би сега не е подходящият момент за този въпрос, защото отговорът клони по-скоро към отрицание, но… винаги има едно но… 😉