Само до преди седмица голяма част от Южна България беше буквално зарината със сняг и на много места положението се оказа наистина бедствено. Разбира се, в такива моменти всеки вижда нещата по различен начин и ако за едни купищата сняг се асоциират единствено с проблеми, за други това е удачен момент, в който просто трябва малко да забавиш безумния ритъм на ежедневието и да се… смириш. Природата понякога е твърде капризна и не винаги допуска хората близо до себе си. С дни наред пътищата в тези региони можеха да бъдат намерени само на картата, а когато пък ги разровиха, в отговор на тази дързост, на ключови места се свлякоха стотици кубици камъни… за по-сигурно.

Бяхме твърдо решени да отидем в някой от тези райони и в момента в който Лили Павлова обяви, че свлачището над Бачково е овладяно и пътят е проходим, ние вече се носим към смолянско. Уви, очертава се тази зима да не успея да се кача на високо из Пирин, но втора седмица лавинната опасност горе е ударила тавана. Имаше редица инциденти, дадоха се нелепи жертви в името на онова чувство да бъдеш на ръба, а често и прилично наведен отвъд. За щастие, все още успявам да се удържам и да не върша глупости от самонадеяност, въпреки че упорито работя в тази посока 🙂 .

Пътувам заедно с приятели, които са скиори, като уговорката е аз да обикалям в района на ски зоната в Пампорово, докато те се спускат. Удачен момент да си изпробвам за първи път и снегоходките. В крайна сметка с тези неща човек трябва да се учи да ходи, защото определено е по-различно. Не съм скиор, не се очертава и да бъда – не ме влече. За първи път идвам на това място и изобщо не го познавам. Предната вечер успях за кратко да се запозная с картата на района, кое къде се намира, до къде може да се стига с лифт, от къде пеш и т.н. Не очаквам някакви сериозни фотографски постижения – все пак съм там посред бял ден. Очертава се приятна разходка с изцяло опознавателна цел.

Час преди обяд вече сме пристигнали и чакаме на лифта за вр. Снежанка. Времето е страхотно – облачно, мъгливо. Не знам защо, но не възприемам зимната обстановка със скучно лазурно небе и в този смисъл доволно потривам ръце в очакване да се кача горе. На лифта до мен седна един господин от планинската спасителна служба, който се почувства длъжен да ми изнесе ускорен курс по зимно оцеляване в планината за пишман туристи и в общи линии си говорихме много интересни неща. Много сериозни, отговорни и подготвени хора. Респект!

На връх Снежанка обстановката е усложнена, духа си приличен вятър и определено е доста по-хладно в сравнение с долу. Това обаче не може да е проблем за по предвидливите. Моите приятели поемат надолу по пистите, а аз като дете в сладкарница трябва да си избера посока, в която да поема. Веднага окото ми грабва една шест местна седалкова въжена линия, която изглежда доста футуристично и е в посока с. Стойките. Нямам против – накъдето кажат – мятам се! Това е може би най-добрият лифт на който съм се качвал някога. Вози изключително меко, тихо, кожен салон, дори можеш да се затвориш със специален прозрачен капак. Както се казва, човек спокойно може да се излегне и да се наспи, ако разбира се не му правят впечатление резките пориви на вятъра, които от време на време свалят промишлени количества сняг от близките борове. Изключително съм доволен, ландшафтът отдолу изглежда обещаващ и решавам след като си направя разходката пеша, да направя няколко снимки от лифта на вече набелязани места.

Слизам на ски център Стойките, слагам снегоходките и поемам някъде нагоре в неизвестна (за мен) посока. Първите стъпки след като нагазиш в дълбокия сняг са интересни. Около 40 см. от най-горния слой са съвсем пресни и се потъва повечко отколкото би трябвало, но въпреки това се усеща, че ходенето изобщо не е като да газиш в сняг с обувки. Само 40-50 метра по-нагоре вече с уверена крачка и отработен синхрон с щеките продължавам без изобщо да знам накъде. Тридесет минути по-късно си задавам въпроса какво правя и къде по дяволите отивам. На една височинка, сред няколко дървета с добър изглед към околността решавам да почина малко и да обръщам. Изяждам две понички с крем брюле, които грабнах по пътя от Асеновград, пия малко вода, като се чудя как все още не е замръзнала (отбелязвам си, че трябва да си купя читав термос) и поемам в обратна посока. Докато се моткам да подреждам раницата, правя глупава грешка, която ме поставя в неочаквана ситуация. Застъпвам си без да искам снегоходките и политам напред. Обичайната реакция при подобно падане е да поемеш удара с ръце, но тия ръце потънаха в снега толкова дълбоко, че глътнах доста от него. До тук добре, обаче как да се изправя, когато няма на какво да се подпра? Надолу ръцете ми потъват до безкрай. Щура работа… Вдигнах се, разбира се, но в такива моменти човек си дава сметка колко различни могат да бъдат понякога съвсем простите неща. Поизтупах се, направих една снимка от мястото на инцидента и тръгнах обратно към ски центъра.

Точно колкото странни са първите крачки със снегоходки, толкова странни са и първите без тях. Краката уж твоите, ама не… Настанявам се на удобната седалка на лифта и решавам, че от нея не мърдам повече, пък каквото ще. Признавам си, направих две пълни завъртания и то само защото ми стана неудобно от служителите за трето 🙂 . Гледната точка ми хареса и успях да направя малко снимки на пленяващата родопска зима:

На вр. Снежанка обаче времето се е променило сериозно, облаците са слезли много ниско и на моменти кулата изобщо не се вижда. В този момент в мен се зароди фикс идеята да намеря начин да се кача горе. Обиколих за да потърся от къде се влиза. Попитах един от служителите на ски зоната да ме упъти, но посочвайки ми от къде е входа, вдигна глава, видя че кулата се губи в облаците и ми каза, че нямало смисъл да се качвам, защото няма да видя нищо отгоре. На ум му отговарям – човече, едва ли ще ми повярваш, че едва ли може да има по-подходящо време, в което да се кача на тази кула.

Намирам входа и влизам в кулата. Плащам входната такса, предупреждават ме, че горе може да ми е студено и имам около 40 минути, тъй като в 16:00 затварят. Един от служителите ме съпровожда в асансьора до едно доста добре изглеждащо кафенце, посочва ми едни стълбички нагоре и се мушва на топло. Качвам се по тях и се изправям пред врата, зад кято има навят половин метър сняг. Очевидно днес никой не е излизал 🙂 . През стъклото не се вижда абсолютно нищо – кулата е в облак. Изваждам фотоапарата и правя две кардинални грешки, които по-късно ще ми създадат неприятности – свалям си флийса, който ми предпазва лицето от вятъра, заедно с дебелите ръкавици, за да мога да снимам по-удобно, при положение, че нося втори чифт, подходящи именно за тази цел. Излизам… и стана страшно. Духа жесток вятър, чиито по-силни пориви като нищо могат да те съборят. В комбинация с ледените кристалчета, които се носят покрай теб и ти се лепят по кожата, усещането е като за минус ужасно много градуси. Обикалям терасата, която е може би около 25-30 метра в диаметър и… нищо. Абсолютно нищо – непрогледно. Облаците прелитат с бясна скорост и се надявам да се отвори някоя малка дупчица, през която да успея да направя наколко снимки. На може би четвъртата или петата минута забелязах, че батерията на фотоапарата от студа е паднала напълно. Сменяйки я, виждам, че нещо изобщо не съм сръчен с пръстите на ръцете, но в миг някъде зад гърба ми просветна и реших да не се занимавам с подобни дреболии. Обърнах се и разбрах, че положението е сега или никога:

Малко по малко започна някакво раздвижване при облаците и на моменти, буквално за мигове, се появяваше по нещо. Не знаех и какво точно трябва да очаквам отгоре, затова просто снимах през пролуките, когато такива се появяваха.

Имаше моменти, в които част от облаците слизаха и под мен като все още не скриваха съвсем всичко отдолу:

В други, те бяха на моето ниво и се получаваше нещо забележително:

По едно време хоризонтът се отпуши и дори успях да сглобя една панорамка от ръка:

Нещата изглежда за кратко се поуспокоиха и изваждам телефона за съвсем кратко и непретенциозно клипче:

Мунутки по-късно завесите отново паднаха и всъщност разбрах, че това краят за днес, тъй като определено не си усещах ръцете. Нещо повече – служителят от кулата дойде да ме попита дали ще сядам в кафето долу, за да знаят дали да затварят по-раничко. Странното е, че вместо отговор, единствено успях да издам някакъв нечленоразделен звук. Явно от ледения вятър мускулите на лицето ми просто бяха отказали и просто кимнах утвърдително. Не мога да скрия, че това ме притесни и стана повод незабавно да си събера багажа и да се прибера. За минутка-две влязах във форма и всичко изглеждаше наред. Настаних се в топлото заведение само етаж по-долу, хапнах набързо една пилешка супичка и отново се почувствах човек. Малко преди крайния час 16:30, в който лифтовете приключват работа, аз вече се носех обратно надолу към сборния пункт.

Успешно се прибрахме в Пловдив вечерта, но с това тази история не приключва. Няколко часа след краткия престой сред облаците и ледения вятър, ръцете и лицето ми просто пламнаха и се появи сърбеж. След бърза справка в Гугъл се оказа, че това са признаци на т.нар. повърхностно измръзване, но на следващата сутрин всичко беше наред. Е… ще преживея едни напукани устни. Все пак мисля, че това е справедлива цена за това човек да осъзнае, че е безкрайно уязвим и дори за кратко време нещата могат да вземат лоша посока. Добър урок никога да не излизам на открито на подобни места дори „за пет минути“. А мисълта, че някъде по високите места на Рила и Пирин времето през зимата твърде често е такова и изведнъж може да ти се наложи да се придвижваш с часове в подобен температурен и метеорологичен кошмар, действа доста отрезвяващо и разбираш, че всичко това изобщо не е някаква безобидна игра, като буквално оцеляването зависи от много високата степен на отговорност към самия себе си и недопускането на глупави грешки. Все още, може би от мързел или пък от липста на опит за преценка за екстремна ситуация, не съм свикнал да използвам всичко необходимо, което обаче винаги ми е в раницата. Човек се учи докато е жив, мда 🙂 …

Снимките можете да използвате само съгласно Условията за ползване на съдържание от този сайт.