Да замръкнеш под вр. Полежан – емоция за цял живот

Да замръкнеш под вр. Полежан – емоция за цял живот

Удивително е колко щури помисли могат да се промъкнат в съзнанието на човек, особено когато се касае за хора, практикуващи пейзажната фотография като хоби. В края на месец март желанието за бягство от скучното работно ежедневие надделя и ни запрати на почти 2700 метра надморска височина, като ни постави в ситуации, в които никой разумен човек няма да си позволи да се озове. Резултатите обаче… ех, тези резултати 🙂

Зимният сезон във високата планина е на път да се изтъркули и затова решихме да приведем в действие план, който отлежава вече втора година – изкачване на връх Полежан в Пирин и снимки на залез или изрев от него. Достатъчно карти огледахме, достатъчно споделени впечатления проучихме, но както се казва, докато човек не го изпита на собствения си гръб, няма как да разбере.

И така, в един хубав, слънчев и най-вече работен четвъртък, в пълно бойно снаряжение се отправяме към Добринище и хижа Безбог. В ниското отдавна е лято, с температури над 20 градуса, а снежна покривка се появява едва над 1800 метра. Лифтът ни качва до горе, където снегът е около 1.6 метра, а температурата е убийствените 8 градуса – топло е и повърхностният снежен слой се размеква. Освен че се затъва по-лесно и се ходи трудно, такова време е подходящо и за образуването на лавини. Разбира се, подготвени сме – слагаме снегоходките и потегляме през зимния маршрут към Душевадката. Безбожкото езеро е замръзнало и се крие под дебелия сняг.

Разполагаме с достатъчно време и не бързаме. Едва 14 часа следобяд е, до залеза има цели 5 часа, а връх Полежан не е далеч… уж ;). Около 40 минути по-късно вече сме на билото на Душевадката, от където се открива изумителна гледка. Времето е възможно най-неподходящо за снимки, но не се сдържам и правя една бърза панорама.

Още от тук първоначалният ни план се променя – маршрутът, по който планирахме да минем, с подсичане на врър Безбог, е значително по-лавиноопасен, като това ни кара да тръгнем през самия връх. Стръмно е, снегът е мек и въпреки снегоходките, на места се затъва по 20-30 сантиметра. Това ни забави твърде много, пък и срещахме хора и спирахме да разменим по някоя приказка или да почиваме. След качване на около 2400 метра си захладня чувствително и се наложи да покриваме късия ръкав. Излезе и слаб ветрец, но като цяло и времето и настроението бяха страхотни.

Стигайки до подножието на връх Безбог, разбрахме на какъв баир трябва да се качим тепърва – стена с умопомрачителна денивелация, Полежан просто ни отказа само с вида си. Твърде стръмен за това хлъзгаво време, а и се оказа, че сме понапреднали с часовете. Въпреки това не се отказахме и бяхме решени да посрещнем залеза на възможно най-високо. Първата височинка преди върха беше постижима цел.

Изглеждаше близко, затова решихме да направим импровизиран лагер, където да оставим тежките раници и да продължим нагоре само с най-необходимото. Разбира се, това означава да вземем само фотоапаратите :). Заради големия наклон сложихме котките и бавно и полека тръгнахме нагоре. А там… там, на 2700 м. надморска височина се разкриваха чудни картини:

Залезът беше безоблачен, но пък за сметка на това със скриването на Слънцето излезе много силен вятър с пориви. На моменти почти можеше да те събори от тясното ръбче. Обстановката рязко се усложни и решихме да не рискуваме с оставане точно тук и да посрещаме нощта. По най-бързия начин се смъкнахме до импровизирания лагер и на оставащата светлина бързахме да сложим снегоходките за да продължим слизането надолу. Въпреки всичко се изкуших с една панорама на прага на „синия час“.

Вятърът се засили чувствително и нещата загрубяха. Трябваше по най-бързия начин да се смъкнем на по-ниско. Светлината изчезна твърде бързо и още преди да стигнем подножието на връх Безбог се бяхме озовали в тъмна безлунна нощ. Включихме челниците и бавно тръгнахме по склона надолу. Видимостта бе около 30-40 метра – всичко наоколо – мрак. На няколко пъти си губехме следите от снегоходките, които сме оставили на идване, бъркахме ги с други следи, които ни сваляха ту прекалено ниско под върха, ту ни качваха ненужно високо. Снегът стегна и се превърна в ледена кора, по която не бяхме сигурни как точно трябва да вървим. Чудихме се дали с котки нямаше да е по-безопасно, но пък в този мрак никак не ми се искаше да спираме за преоборудване.

Бавно и постепенно, с малко помощ от сателитната навигация слязохме на билото на Душевадката. Светлините на хижа Безбог още не се виждаха, но знаехме, че сме близо. Тук предложих на Стаси да спрем и да починем, защото бяхме изморени. Вятърът беше поутихнал, а мястото бе равно. Изгасихме светлините…

След 30-тина минути се прибрахме в хижата, където ни посрещнаха с респект за така предприетото нощно слизане. Чудиха ни се къде сме тръгнали по никое време… Хапнахме набързо и легнахме да почиваме, защото само няколко часа по-късно историята продължава…

4:15 часа сутринта е, а мен ме гризе съвестта, че предната вечер изпуснахме синия час горе и сън не ме хваща. Кога ще ми се случи да съм отново тук по това време? Станах, облякох се, взех само малко вода, някоя друга дреха и със значително по-лека раница отново тръгнах нагоре, този път съвсем сам. В тъмната нощ изгубих пътеката още от самото начало и десетките следи в снега само ме объркваха. Усещах, че не съм където трябва и отново се наложи справка с уредите за да коригирам курса… 200 метра не са малко отклонение :). 30-40 минути по-късно отново бях на Душевадката. Беше доста тъмно, до изгрева имаше повече от час. Все пак реших да снимам.

Упс, забравил съм капачката… 😀

Още когато видях това на дисплея, разбрах, че всичко до тук си струваше и в крайна сметка няма нищо толкова страшно човек да дръзне и да се приближи до тази иначе плашеща природа. Нито вятърът имаше такова значение, нито студеното време… Питаш се, за Бога, колко неща изпускаме в този живот само докато спим…

Около 30 минути по-късно започна да се развиделява и настъпи „синия час“ преди изгрева.

Докато чакам, реших да сменя позицията и се качих на една височинка, където дори намерих нещо като преден план. Утрото обагри небето в разкошни розови нюанси. Трудно е да искаш нещо повече.

От другата страна Слънцето огряваше и най-високите части на Рила:

А ето ме и мен 🙂

Няколко секунди видео към Поповоезерния циркус – 2350 метра – 05:30 сутринта.

Същото място, само 15 минутки по-късно:

Равносметката – това беше нещо съвсем ново, нещо, което по принцип не се прави. Нощното ходене в планините е опасно, особено през зимата, когато няма и следа от маркировка. Въпреки всичко останахме изключително доволни и макар предната вечер Полежан да ни взе страха и като височина, и като метеорологично време, не само че не ни отказа, а напротив.

Някакви изводи? Съвсем не – смело и безотговорно още в първите дни на май поемаме към Тевно езеро. Надявам се, че зимата няма да си тръгне оттук поне до началото на юни. А поука – крем против слънце – на всяка цена. Изгоряхме нечовешки 😀 .

Снимките можете да използвате само съгласно Условията за ползване на съдържание от този сайт.

Leave a Reply