Трудно е да се опише с думи чувството, когато разбереш, че си станал жертва на един от най-широко разпространените видове престъпност. По телефона да научиш „Някой е влизал в къщата ви…“ е новина, която определено може да развихри въображението…

Родната къща на майка ми, заедно с още 7 други в с. Медвен бяха разбити и ограбени точно преди празника на любовта, който може би ни учи да даваме всичко без да очакваме нещо в замяна. Страховито е да открехнеш вратата, която е била зверски избита и да влезеш там, където си прекарал детските си години, там, където те връщат хиляди спомени и преживявания.

Гледката е потресаваща… настръхваш. Въпреки, че извършителите са си тръгнали отдавна, присъствието им като че ли се усеща. Разбитите врати на стаите скърцат зловещо и разкриват унищоженото чувство на неприкосновеност, чувството за чистотата на нещо твое, нещо, което някой е създавал и опазвал в продължение на поколения… Разхвърлено е навсякъде. Шкафове, чекмеджета… всичко на земята. Гледаш със широко отворени очи.. безмълвен… Секунди по-късно осъзнаваш, че това се е случило наистина и няма връщане назад. Не присъствам за първи път на подобни сцени, но… когато се случи на теб е различно. Твърде различно. Опитвам се да убедя родителите си да не влизат поне още малко. Искам да остана сам, да се опитам да разбера хората, които са сторили всичко това, какво са мислили, какво са чувствали или… как всъщност са били лишени дори от малко човещина. На земята виждам строшени снимки, глинени фигурки, играчки… кому е било нужно да стори и това?

Пиша всичко това не за да разкрия огорчението си, а по-скоро да споделя мислите си относно случващото ни се и това, в което са се превърнали хората или поне тези, които наричаме така. Не ни е останала и капка уважение към другите… дори и към жертвите. В миналото, когато мюсюлманите са завлядявали с огън и меч нашия свят и са разграбвали църквите и манастирите са проявявали повече достойнство. Завоевателите или поне по-мъдрите от тях не са оставяли повален християнски кръст, защото са знаели, че нямат право да се намесват в съкровения свят на човека, защото са изпитвали страх от възмездие и са разбирали, че има неща, които имат стойност, по-висока от скъпи предмети или парче земя…

Днешните ни душмани не са такива. Те са много по-безкруполни и не се замислят над подобни неща. Гордо демонстрират, че са недосегаеми и могат да си позволяват абсолютно всичко. Те дори не се страхуват да седнат на чуждата трапеза, да хапнат, да пийнат… а защо не и да поспят. Така или иначе не идват само за ден. Усъвършенстват се. Отдавна не е модерно да влезеш през вратата… колко по-голямо геройство е да направиш огромна дупка в стената, за да демонстрираш, че няма начин да бъдеш спрян. В същото време, тези бедни души едва ли осъзнават колко са елементарни и първични. Да посегнеш на четвърт пълна бутилка олио или на две шепи зърна, оставени за посев…

Широко скроен човек съм и може би намирам някъде, съвсем в дъното на съзнанието си причина дори да оправдая подобно поведение. Всъщност бедни са низшите духом…

Мъчно ми е за майка ми. Плаче. Чувства се безпомощна… Момчетата от МВР си свършиха работата съвестно, но… резултатът, ако изобщо има такъв, няма да изтрие сцената от съзнанието й и болката… никога.

Въпреки случилото се, не могат да ме пречупят. Не могат да ми отнемат вярата в хората. Няма да престана да вярвам, че сред нас има такива, заради които човек трябва винаги да намира сили да продължи напред. Няма да спра да вярвам в доброто, няма да стана като тях…  Преди седмица ми смачкаха автомобила. Разделих се и с човек, на когото държах наистина много… съдба ли е това, поредното изпитание?

Едно е сигурно: Утре, ако се събудя, то ще бъде с широка усмивка за целия свят. Ще бъда още по-устремен в целите си. Ще продължа да откривам нещата, които не винаги са видими за очите, нещата, които всъщност ни правят… хора!