Провокиран от изнесените наскоро в медиите намерения на някои едва прохождащи политически субекти да спекулират с фундаментални принципи, заложени в Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, познат като Закон за референдумите, публикувам кратък материал във връзка с тази проблематика.

Проектозакон

Проект на ЗИД ЗПУГДВМС, предаден на субект със законодателна компетентност:
Свали в Word формат

Всеизвестно е, че България е република с парламентарно управление. Парламентът, наричан у нас Народно събрание, е най-висшият орган на държавна власт и осъществяващ цялата законодателна дейност в страната. При един внимателен и задълбочен прочит на основния ни закон е лесно да се стигне до заключението, че на този вид управление не се предвижда алтернатива, т.е. механизъм, който да може да го замести. В този смисъл, прякото участие на гражданите във властта следва да се разглежда като изключение от общия принцип, а винаги когато става дума за изключения, техният обем трябва да се тълкува стеснително.

Действащият закон за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (добил обществена популярност като „Законът за референдумите“) очертава по един задоволителен начин рамките, в които пряката демокрация може да се съвмести с парламентарното управление, като определя предмета на референдума, процедурата за иницииране на такъв, както и различните хипотези след неговото провеждане. Именно този кръг от въпроси са едни от най-дискутираните, като вижданията по тях често са твърде поляризирани.

Една от основните критики към закона е свързана с необходимия брой участници в провеждането на референдум, за да има той юридическа стойност и да произведе съответните правни последици. Съществуващото изискване участниците в гласуването да са не по-малко от тези, участвали при последните избори за Народно събрание за някого и в определен момент може да изглежда скандално, но то има своя дълбок смисъл и той може да бъде по-лесно разкрит ако се проследи и историческото развитие на тази норма. Причината се нарича легитимност…

Референдумът е може би най-силната форма на пряка демокрация и чрез него държавната власт функционира непосредствено по волята на нейния първичен носител – суверена. За разлика от изборите, при които корекция в органите на държавно управление се внася посредством промяна в персоналния състав в институциите, при референдума това става чрез непосредствено вграждане на волята на суверена в процеса на упражняването на власт. Такова пряко решаване от гражданите може да се прилага само за въпроси от компетентността на Народното събрание, което обаче е конституирано от същия този суверен, който при определянето на състава на парламента е изразил своето политическо отношение към представителите в него.

Това е и основната причина, поради която съществува изискване, броят на участниците в гласуването на референдум да е не по-малък от този, на участвалите при последните избори за Народно събрание, а именно за да не могат решенията, взети чрез референдум, да са приети с по-малка легитимност от тази, която притежава органът, за чиято сметка дефинитивно се упражнява власт и в който чрез парламентарния дебат, гарантиран от политическото представителство, всяка обществена група би могла да защити своите интереси. Тук отново опираме до това, че пряката демокрация не би могла да съществува като алтернатива, а само като коректив, допълващ парламентарното управление.

В медиите се разпространяват екзотични предложения за свалянето на прага за валидност на проведен референдум с до 50%. Т.е. ако участниците в референдума са повече от половината участвали в последните парламентарни избори и ако с „да“ са гласували повече от половината избиратели, то предложението направено чрез националното допитване да се счита за прието. В цифри, към днешна дата, това изглежда по този начин: с гласовете на точно 908 239 души Народното събрание ще бъде принудено да реализира външна нему воля.

Не желая да разсъждавам колко точно демократично е това и какви са мотивите, в които подобна идея намира опора, но не искам да допускам, че се създава механизъм за държавно управление, подобно на това, на което до скоро бяхме свидетели – през задната врата. Като прибавим и всички недостатъци на този вид решения – насърчаващи демагогията и популизма, лесни за манипулиране чрез медии и различни конюнктурни настроения, липсата на всякаква форма на компромис и унищожаването на плурализма на мнения, свеждането на въпроси, свързани с управлението на обществени отношения през 21 век, за които абсолютно винаги се изискват специални знания, до простичкото „да“ и „не“ и нещата стават наистина сложни.

Идеи за промяна има и по отношение броя подписи, нужни за предизвикването на национален референдум от граждани. Към настоящия момент изискването е за 500 000, а се срещат предложения за намаляването им до под 100 000. Реализирането на подобна идея би дало възможност на всяка една партийна централа, профсъюзна организация, професионална гилдия, обществено движение или малцинствена група да задължи парламента да проведе референдум, като освен значителен финансов ресурс, ангажира и вниманието на цялото общество. Няма по-сигурен механизъм за допълнително повишаване на степента на противопоставяне и раздразнение в обществото, който ще дезинтересира гражданите, ще ги направи апатични към проблемите, които не ги засягат пряко и по този начин, чрез принизяването на важността и смисъла на такава форма за пряко участие във властта, тя ще бъде унищожена преди да ѝ бъде даден реален шанс да се прояви.

Означава ли това, че действащата законова уредба е безпогрешна и гарантира реална възможност на гражданите да бъдат силен коректив на властта? Разбира се, че не…

Въпреки своята конституционна обоснованост, като най-сериозен недостатък се явява точно съществуващото изискване за валидност на проведения референдум, а именно участниците да бъдат не по-малко от тези на последните избори за Народно събрание. Това създава една недопустима възможност за саботаж на целия институт, като грубо се игнорира съществото на изразената воля на суверена.

Да разгледаме следния пример: При проведен референдум по даден въпрос, в който са участвали 3 622 953 души или само с 10 000 по-малко от тези от парламентарните избори през 2013г и резултатът от него е 85% „да“, то правното значение на допитването е кръгла нула. Волята на над 3 милиона души, въпреки безспорната си легитимност по отношение на представителността ще е напразно изявена, оставена с изцяло консултативно значение за законодателя. Нещо повече, създадена е реална възможност определени групи заинтересовани лица да мотивират сред своите привърженици неучастие в самото гласуване, като по този начин престават да съществуват обективни условия за постигане на необходимата нормативно установена избирателна активност и се предопределя завършен неуспех на конкретна инициатива.

Очевидно е, че трябва да се търси решение, което от една страна да гарантира успешно провеждане на референдум с легитимно мнозинство, като в същото време се отстранят възможностите за злоупотреба. Това може да бъде постигнато, когато условията за валидност на референдума не съдържат кумулативно съществуващите сега две предпоставки (брой участници не по-малък от този на последните избори за НС и 50% + 1 гласували с „да“), а изискване за гласовете в подкрепа на конкретна инициатива (гласуване с „да“) да бъдат отново мнозинство, но представляващо не по-малко от 50% + 1 глас от броя на участвалите в последните парламентарни избори. При прилагане на този нов механизъм, в хипотезата на горния пример, допитване събрало гласове „да“ на над 1 816 477 души (повече от половината участвали на последните избори за Народно събрание) ще се счита за прието, като легитимността на това решение ще остане същата, както при сега установената регламентация, тъй като същият този резултат предпоставя успешно проведен референдум и по действащото законодателство. По този начин ще бъде стимулирана естествена висока избирателна активност, защото всяка от страните ще има интерес от максимално реално участие в допитването и конкуренцията между тезите ще се засили.

Разбира се, могат да бъдат правени препоръки и за прецизиране на кръга въпроси, които могат да бъдат решавани чрез механизма на пряко участие на гражданите във властта, които и в момента не са неясни, но създават поле за превратно интерпретиране. Полезно би било и включването на възможност подписката по инициатива на граждани да може да бъде събирана и по електронен път, естествено след надлежно легитимиране пред системата по съответния ред.

За всички нас, като гласоподаватели, остава да не попадаме в клопката на една тенденция, възприета и последователно прилагана от голяма част от политическите опоненти – „Никой не може да ти даде това, което аз мога да ти обещая“ и да бъдем изключително предпазливи, когато нечий обещания звучат особено примамливо.