През последните няколко дни за пореден път за челно място успя да се пребори дебатът за или против паметника на съветската армия в гр. София. Дебат, който известна група хора от известно време се опитват да наложат като едва ли не основополагащ и предопределящ светлото бъдещето на българското общество, а видиш ли и държава…

Винаги съм ненавиждал литературата заради това, че от едно изречение на даден автор могат да бъдат извадени десетки смисли, послания, сигнали и не знам си какво още, благодарение на които някаква част от обществото намира основание да претендира, че полага полезен труд, който на всичкото отгоре трябва да му бъде заплащан. Никога не съм обичал празните приказки, още повече, когато техните автори ме карат да повярвам в тях.

Всички знаем в какво състояние осъмна една сутрин паметника на съветската армия в гр. София и всички сме свидетели на тоновете хартия която се изписа за това. Отново тема, която е напълно несъстоятелна се превърна в като че ли единственото нещо, за което си струва да говорим днес. Честно казано, по никакъв начин не съм изненадан нито от случилото се, нито от различните позиции които различни обществени групи заеха по проблема. Това, което обаче всеки път ме кара да се изумявам е колко повърхностен може да бъде един човек и как погледа му трудно се отдалечава на разстояние надвишаващо това на носа му.

Постъпката – мисля, че е излишно да бъде коментирана надълго и нашироко. В една правова държава, без значение от нейното географско местоположение, това деяние се квалифицира като форма на вандализъм, преследва се и се наказва по определен начин. Тук обаче се намериха значителна група хора, които едва ли не оправдаха подобна гавра с един паметник, а и се опитаха да наложат идеята тази груба проява на вандализъм да остане едно перманентно състояние на мемориала, който по този начин според тях изглежда свеж, забавен и най-вече „В крак с времето“…

Разбира се, ще оставя без коментар и истинската причина това да се случи, защото е прекалено наивно да смятаме, че просто така група младежи точно в този момент решават да си направят веселото, да ошарят част от ансамбъла като единственото което искат е да скандализират обществото. Повече от ясно е, че зад това стоят много по-различни интереси и целия този спектакъл е режисиран с друга цел, която обаче не е толкова интересна, не успя да се състои и ще оставя настрана.

По-важното е, че за пореден се получи едно противопоставяне на хората и то защо ли така в едно странно и по-скоро плашещо съотношение. Противопоставяне, нов повод за конфликт от който съвсем нямаме нужда в и без това нелекото и противоречиво ежедневие.

Въпросът: Има ли място паметникът на съветската армия в центъра на гр. София или не.

Всеки който ме познава лесно ще ме определи като изключително диалогична личност, която е способна да постига консенсус и да се разбира еднакво добре с взаимно отричащи се хора. Готов да обсъждам всякакви проблеми, но го правя само и единствено с хора, които разбират това, за което говорят. Омръзна ми вече трети ден да слушам и чета всевъзможни интерпретации и упражнения с материя, по която далеч не всеки е компетентен. Разбира се, Бай Ганьо знае и разбира от всичко и вероятно затова е на това дередже…

За тези, които искат този мемориален ансамбъл да бъде разрушен: Не съществува сериозен аргумент изведен на трезва глава в тази посока. Това е паметник и като такъв той носи определен исторически смисъл, който трябва да бъде намерен от бъдещите поколения. По същество това е един първичен исторически извор за една епоха и всеки който се е занимавам професионално с история знае и разбира значението на това. Какво би станало, ако подобни монументи от първата и втората българска държави бяха унищожавани? Каква представа щяхме да имаме за историята си днес, ако някой не беше оставил неподправена следа във времето? Да мислиш, че света започва от теб и ще свърши с теб е една доста вяла идея. Да си позволяваш да вмешателстваш в книгата на времето късайки страници от нея… на Бог ли си играеш..? В подкрепа на тази теза могат да бъде изписано наистина много, но хората който някога са имал досег с историята като наука и разбират нейните механизми нямат нужда от допълнителни аргументи. Всеки който успее да се абстрахира от собствения си егоизъм и чувство за съвършенство и безгрешност – също.

За тези, които искат този мемориален ансамбъл да бъде преместен: Как се мести паметник, който представлява недвижима културна ценност? Повтарям, недвижима. Това не е павилионче, което да закачиш на крана и да го преместиш в циганската махала. Това не е някакъв елемент, парче от нещо, което може да се впише във всякаква обстановка. Ако трябва да сме честни, техническа възможност за преместване има, но паметника ще загуби напълно смисъла на своето съществуване и по същество ще бъде разрушен. Какво би струвал Мадарският конник, закачен в някоя лъскава галерия или паметника на Шипка поставен в центъра на столицата – едно внушително нищо.

За тези, които се чувстват по някакъв начин обременени от паметника: Време е да се събудите и да осъзнаете, че това е камък и желязо, което може да бъде натоварено с различна символика и изобщо не е задължително вашата да е най-вярна. Този паметник не е изграден специално за Вас, той е послание към бъдещите поколения. Преди 150 години едва ли е имало българи, които да допускат, че ще е възможно внуците им да опъват баджак по плажовете на Анталия, нали? Днес ние приемаме това за нормално, като с това не поругаваме паметта на загиналите си прародители през петвековния период на владичество. Време е да отворите очи и да прозрете, че светът отдавна не е това което си мислите и призраците на различни обществени строеве са само във вашите глави.

А както е казал и Дебелянов – Мъртвият не ни е враг!