Напук на всички ангажименти, затрупали ме като тежък януарски сняг до степен буквално да не мога да си вдигна главата, решавам въпреки всичко да открадна един ден, в който да забравя за всичко останало и да се забием някъде колкото се може по-надалеч от цивилизацията. Времето се очертава да е чудесно и решаваме да отскочим до яз. Широка поляна.

Малко на Юг след гр. Батак внезапно нещата се променят и се озоваваме сред дълбоки преспи сняг и време за което далеч не сме готови. Студено е, духа вледеняващ вятър и като цяло престоят на открито не е твърде комфортен. Разбира се, това се променя незабавно щом пред погледа ти изкочи красив кадър.

Пристигаме на язовира – всичко е затрупано и затъваш почти до кръста при всеки опит да кривнеш от обичайните пътеки, които разбира се на нас не ни вършат работа по никакъв начин, обаче…

Това е един от онези кадри, които човек може би трябва да пропуска да направи или поне не на такава цена. Не че е нещо различно от почти посредствена снимка, но има моменти, в които в преследване на някаква внезапно изникнала в съзнанието ти идея оставяш на заден план дори здравия разум и чувството за самосъхранение.
Защо държах толкова много на предния план на този кадър не мога да отговоря. Този странен, с причудлива форма снежен език, образуван от натрупан върху нещо сняг… исках го обезателно, а изглеждаше недостижимо далеч, така издаден над водата на замръзналия язовир. Снежната пряспа от която се спуснахме към това странно образувание беше много дълбока и крехка. Затъваш до кръста и сам е почти невъзможно да се измъкнеш. А колко ли метра по-напред, под нея вече няма твърда земя…?
Странно, но този въпрос си го задавам едва сега, когато просто ви показвам тази с нищо не отличаваща се снимка, докато си мисля с кой акъл лазих по корем само и само да се закрепя някак си върху снега и да приближа още малко и още малко…

Малко по-късно, изморени, измръзнали и понамокрени, решаваме да обръщаме посоката. Минаваме през фурната за хляб, която се намира непосредствено до язовира, където продават нещо, което трудно може да се опише а трябва да се опита. Там се срещаме със стопанката на фурната, която осигурява приятна компания и ни изпраща повече от половин километър до колата срещу скромна почерпка. Не се страмува да позира, знае, че нищо лошо няма да й се случи. Най-малкото…. охраната бди :).

На път към Пловдив, някъде по завоите около яз. Батак ми прави впечатление тази разкошна картина:

Скромно, за няколко часа… Но пък поредното незабравимо приключение!