Цяла седмица в града температурите трудно прескачат минус 4-5 градуса по обед, а какво остава за дългите мразовити нощи. От дни всичко е притихнало сковано в тежък лед, но не и желанието за нови приключения.

Независимо от метеорологичната обстановка събираме силна ударна група с Ники Сираков и Стаси Трайков и се отправяме към Стара планина – място, което все се каним да посещаваме по-често. Потегляме рано сутринта, тъй като планът е амбициозен. Планираме посещението на 2-3 познати от преди обекта, за да преценим къде би било най-удачно да завършим деня с красив залез, ако разбира се имаме късмет. Днес обаче цел номер едно е старопланинският връх Шипка и лека полека потегляме нататък.

Привлечени от красивото утро над река Стряма, малко преди гр. Баня, спираме за няколко кадъра.

Малко след Калофер, Ники забелязва група коне, които сгушени един в друг отчаяно ровят снега в търсене на нещичко за хапване. Опитът ми с тези животни е изключително богат, но най-вече в негативен план. С не особена охота се съгласявам да приближим, правя няколко бързи снимки и беж краченца… 🙂 .

Минаваме покрай гр. Павел баня и някак си намираме за неприлично да не се отбием до близкото село Виден, край което тихо кротува разрушената църква Св. Атанасий. Мислим дали да не се върнем тук за залеза, но давайки си сметка, че кадърът гледа на североизток, бързо решаваме, че това не е точно нашето място. Съвсем наблизо е язовир Копринка и може би там ще изпратим деня.

След бърза проверка на място, за да се уверим, че има достатъчно вода в язовира, решаваме вечерта да се върнем тук. Сега вече спокойно можем да се отправим към заветния връх.

Изкачването на Шипченския проход не е сложно, пътят е перфектно почистен и сух. Горе обаче ситуацията коренно се различава от тази в полето. Тук снегът е наистина много, често навят на преспи. Екипираме се и с бързи крачки пресичаме шосето за да се отправим нагоре по стръмния склон. Уви, първите впечатления са лоши. Много лоши. Скоро никой не се е качвал към върха и няма пътека в снега. Още долу в ниското той надвишава 40 сантиметра, а навяванията над метър изобщо не са рядкост. Ники и Стаси за миг се поколебават дали изобщо е възможно и струва ли си усилията да се качим до горе. Снегоходките са вкъщи. Гетите също 🙂 . Въпреки това обаче решаваме да не се отказваме така лесно и без бой, и затънали до кръста започнахме да си проправяме път през пухкавия сняг. Наоколо всичко е сковано от студ и ледените кристали са пленили в мразовита прегръдка всичко наоколо. Изключително тихо е… И студено…

Никога през живота си не съм си представял, че ще газя сняг до кръста в продължение на повече от час. Най-накрая обаче усилията ни се възнаграждават – достигаме откритата част на върха, където заради силния вятър снегът е издухан, на места дори липсва. Последни метри ни делят от внушителния паметник. Горе сме, успяхме!

Разбира се, невъзможно е всичко да приключи така мирно и кротко. Обгърнатите от сняг и лед скали на Орлово гнездо изглеждат твърде примамливо и решаваме, че сме достатъчно луди да опитаме да се доберем и до там.

От първия път не се получава. Oбичайната пътека е затрупана към края си от огромна и спускаща се чак до долу пряспа, която не рискуваме да преминем. Връщаме се за нов опит, този път през билната част. Всичко е заледено и придвижването става бавно, крачка по крачка. Вятърът се усилва и оглеждайки се в бездната наоколо разбираш, че може би не точно там ти е мястото по това време на годината. Да бе да, как пък ли не… какво по-хубаво място да направиш снимка на великолепния паметник на вр. Шипка.

След малко повече от час сме обратно на площадката пред каменната снага на внушителния монумент. Заради шума който вдигаме, привличаме вниманието на охраната на паметника. Човекът излиза и не може да повярва на това, което вижда с очите си – живи хора, тук, по това време. Последно хора са се качвали преди седмица, когато не беше навалял снега. Удивен и откровено щастлив, че може да размени някоя приказка с нас, ни кани да се сгреем в неговия „офис“. След 20-тина минути ни се поразмразяват мозъците и незабавно се отправяме надолу, за да не изтървем залеза. Слизането в тази обстановка също отнема не малко време, а нямаме такова за губене.

Час по-късно отново сме на брега на яз. Копринка в очакване на приказната светлина. Малко преди залез слънце се получи нещо наистина невероятно, което не може да се наблюдава всеки ден.

Посъбрали доста студ през деня, едвам дочакваме края на залеза. Събираме оборудването и по най-бързия начин се отправяме към Пловдив, по пътя за който вече сме скроили новите планове за зимни приключения.

И малко бекстейдж за финал… Ако изглежда малко страшно, всъщност… много по-страшно е 🙂 .

Снимките можете да използвате само съгласно Условията за ползване на съдържание от този сайт.