Доломитите – една ваканция по никое време

Доломитите – една ваканция по никое време

2021-ва година беше изпълнена с много предизвикателства – поредните вълни на COVID-19, три пъти последователно се проведоха национални избори, в които имах ангажимент като част от администрацията, която ги организира и в този смисъл свободното време беше сведено почти до минимум. За подходящо време за някаква почивка, съчетана с приличен пейзаж пък дори не можеше да се мисли. И пролетта и есента се изнизаха покрай работата и смело мога да кажа, че 2021 година ми беше една от най-слабите от гледна точка на творчески постижения във фотографията. Ама как претенциозно звучи само 😀

Доломитите са дестинация, която от години стои в списъка ми за посещение. За разлика от много други места на които съм бил, тук дори имам достатъчно предварителна подготовка, тъй като мястото е особено наситено с обаяние и само строга организация и добро планиране могат да обезпечат неговото поне частично докосване и всяко отклонение от тях обрича всичко на провал. Да, днес ще си говорим за измеренията на провала във фотографски аспект…

Няма да крия, че с годините станах по-претенциозен към снимките, които търся. Внимателно избирам локацията, съобразявам ландшафта със сезона, с времето през денонощието, когато е нужно да си на предварително определено място и правя преценка дори за разположението на слънцето в този момент. Всичко това са абсолютни предпоставки за добър кадър. Останалото, разбира се, е късмет, но когато заложите само на него, рискувате да получите това, за което ще ви разкажа по-надолу…

Според мен Доломитите са най-красиви през късната есен. Когато алпийските върхове са заснежени, но в ниските части гората все още е обагрена в златисто, а десетките езера в този регион отразяват цялото това великолепие. Уви, нямаше как пътуването да се състои в точно този момент и поех целия риск да пътуваме с цели две седмици закъснение. Ежедневно проверявах web камерите, излъчващи на живо, надявах се да има някакви шансове за успех. Противното означаваше поредното отлагане и на фона на цялата скука през месеците до тук просто не беше вариант.

Подготовката за пътуването не беше сложна, този път решихме да летим до Бергамо и от там с кола под наем да тръгнем на север. Винаги съм изпитвал притеснения, когато резервирам автомобили с по-специални изисквания, които до този момент поне в скандинавските държави не са се оправдавали. Разбира се, италианците нямаше как да ме опровергаят. Вместо поръчания автомобил 4×4 със зимни гуми и вериги получих някакъв чисто нов, изключително интелигентен и самостоятелно взимащ решения малолитражен SUV, с предно предаване и посредствени всесезонки. От разправии нямаше смисъл – това имали в наличност. Натоварихме се и на фона на залязващото слънце поехме по магистралата. Очакваха ни около 350 километра до мястото, където щяхме да се установим за следващата една седмица.

В началото всичко вървеше сравнително добре, все още бяхме в период на опознаване и свързаните с това неизбежни спорове с автомобила кой точно ще кара, но когато започнахме да навлизаме в подножието на Алпите застигнахме и обилен снеговалеж. Започна да се смрачава и ситуацията се усложни. Пристигнахме късно вечерта, с близо два часа закъснение и това костваше разминаване с представите ни за първата ни вечеря в Италия.

На сутринта станах рано, но всичко беше потънало в мъгла и около 10-тина сантиметра пресен сняг. Изгубих близо час докато ровя в YouTube как се изключва проклетото ESP и Traction control-a на това творение на немската автомобилна индустрия, с което трябваше да преодолея над 250 метра стръмна денивелация и остри завои до центъра на населеното място, за да се заредим с провизии за престоя ни. Към обяд времето започна да се прояснява и решихме да отскочим до близките езера Misurina и Antorno, но тогава се сблъскахме и с тежката реалност, че двуседмичното ни закъснение се оказва фатално. Езерата са замръзнали и целият план да ги обиколим и от това да последват някакви прилични снимки отива в кошчето за боклук. Бързо се примирих, че тази екскурзия няма да е толкова фотографска, но пък това разкрива други възможности, които после се отразяват като се качиш на кантарчето… абе Италия. Винаги има какво да ти предложи 😉 .

На следващата сутрин времето е много студено, но затова пък ясно. Гледката от прозореца определено си струваше риска да се настаниш най-горе на баира.

Време е да се поразтъпчем. Отиваме в Cortina D’Ampezzo, където тече трескава подготовка за официалното откриване на зимния сезон само два дни по-късно. Магазините все още са затворени, но по всичко си личи, че тук се очаква нещо особено значимо за местните. Правим една прилична разходка, хапваме и решаваме да проучим поне къде се намира едно от интересните езера наоколо – Lago Ghedina. Езерото се намира на 300 метра по-малка надморска височина от Misurina и това поне на теория дава някакви шансове да не е замръзнало. Уви, установихме, че последните два километра от пътя до него изобщо не са разчистени от снега, а рискът да закъсаме в гората не ми изглеждаше особено приемлив. За късмет някакви хора се появиха от същата посока и разбрахме, че езерото е под две педи сняг и това обезсмисляше всякакви усилия да вървим разстоянието пеша. За днес една панорама на Cortina е достатъчна:

Правим реалистична оценка на ситуацията и задраскваме едно след друго езера от списъка. Най-много съжалявам за някои от тях, до които се стига след трек в планината, но наистина снегът е много, а и целият чар се губи, когато всичко е затрупано. И все пак, не подценяваме обстоятелството, че сме в Алпите, дните са къси и е много студено. Lake Sorapis ще остане за някой друг път, какъвто със сигурност ще има. Отказваме се и от трекинг в посока Tre Cime di Lavaredo, тъй като пътят е просто затворен, а пешеходното преодоляване на разстоянието е предизвикателство.

На следващия ден решаваме да отидем до друга перла в короната на Доломитите, езерото Braies. То се намира почти на границата с Австрия, по пътя ще видим локациите на Lago Di Landro, Lago Di Dobbiaco и като цяло е една панорамна разходка в зимните Алпи. Braies е едно от най-красивите езера в Доломитите, стига да сте там в подходящ момент. Ние го заварваме забулено в мъгла, почти изцяло замръзнало, но явно интерсът към мястото е голям, тъй като туристи не липсват. След разходката край езерото, хапваме страхотни вурстчета с пържени картофки и се отправяме по обратния път.

На следващия ден решаваме да направим още една обиколка, в посока небезизвестното селце Santa Magdalena, популярно с панорамата към зъберите на т.нар. Odle Group – трихилядника Sass Rigais, върховете Furchetta и други. Пътят е дълъг, затова тръгваме много рано и гледаме да не спираме много. На места шосето е доста заледено и тук-таме се виждат автомобили, хвърлени в канавките. Не особено мотивираща гледка… Около обяд пристигаме в Santa Magdalena, където е кучешки студ. Температурата е около 6-7 градуса под нулата и духа вятър. Започваме да разучаваме терена и да търсим едно точно определено място, от където на преден план се вижда църквата Chiesa di Santa Maddalena, а отзад е величествена скална панорама. Селцето е малко, но толкова пръснато, че отнема адски много време човек да се ориентира къде трябва да отиде, а честно казано Google Map пречи повече, отколкото помага. Обиколихме поне 3-4 километра по частни и затворени за чужди автомобили улички, докато успеем да се доберем до точното място. Усилията определено си заслужават:

И тъй като измръзнахме подобаващо, а и времето не предпоставяше някакъв особен залез, минахме покрай още една църква, тази на St. John и се отправихме обратно към Cortina.

Следващият ден е малко по-специален, Теди днес празнува рожден ден и тъй като двата поредни дни шофиране по над 300 километра непрекъснати завои ми дойде в повечко, а и определено събрахме студ, решихме рязко и без никакви предварителни планове да разнообразим програмата и да отидем на еднодневна разходка до Венеция. Отново ставаме рано и около два часа по-късно сме на железопътната гара в Mestre, от където с влак само за 15 минути се озоваваме в сърцето на един от най-привлекателните градове на света. Решаваме, че днес ще прекараме един празничен, т.е. свободен от преследване на кадри ден и потъваме в тесните улички и магазини, изпълнени със сувенири. Честно казано, представял съм си Венеция доста по-малка, всъщност никак не е лесно да бъдат обходени дори централните ѝ части само за ден, камо ли да се отдели подобаващо внимание на прилежащите острови и лагуната. Макар и тотално извън сезона, градът е пълен с туристи, което на фона на поредната COVID-19 вълна не прави преживяването в достатъчна степен незабравимо. И все пак, Венеция е място, което си струва да се разгледа. Но честно казано един ден бих се върнал тук само по време на карнавала.

Обиколката на Венеция предишния ден ни е изпила силиците и днес решаваме да направим мързелива разходка с колата. Разкошните зимни пейзажи изобилстват.

Следобедът слязохме в Cortina, където беше откриването на ски сезона. Толкова много хора по ски съоръженията, автомобили, народ по магазините и главната улица е рядко да се видят. На определени моменти имах чувството, че съм попаднал някъде между модно дефиле на Карл Лагерфелд и открит салон на Lamborghini, а със сигурност мога да твърдя, че в детайли научих къде се намират магазините на популярните модни брандове. В крайна сметка малко след залеза се качихме на едно по-високо местенце за нещо като вечерна панорама над целия този разкош:

Последните два дни времето беше лошо, доста мъгливо, с чести превалявания на сняг, но пък това даде повод да пообиколим близките градчета и да пробваме местната кухня. Не пропускам и посещение на магазините за обзавеждане и строителни материали и инструменти. Даже си намерих вериги за сняг на промоция 😀 .

Доломитите се оказаха едно от най-очарователните места, на които сме били и лично се уверих, че имат изключителен потенциал във всяко едно отношение. Просто трябва да си тук в правилното време. И без абсолютно никакво съмнение, това е дестинация, която ще бъде повторена при първа възможност.

Снимките можете да използвате само съгласно Условията за ползване на съдържание от този сайт.

Leave a Reply