Есен в Централен Балкан

Есен в Централен Балкан

Едно от най-непристъпните, негостоприемни и страховити места не само в България, но и на целия Балкански полуостров безспорно е биосферният резерват Джендема. Самото наименование говори достатъчно за характера на тази местност, превърнала се в рай за едрите хищници, благородни елени, диви кози и грабливи птици. Едно единствено местенце от над 72-те хиляди хектара девствена природа е възприето от хората като рай и това се превръща в цел на първото по-сериозно ходене в Стара планина – хижа „Рай“ и водопада „Райско пръскало“.

Пътят ни започва от местността „Паниците“, малко над Калофер, като оттук ни очакват 700 метра денивелация за преодоляване. Рано сутрин е и мъглата все още не се е вдигнала. Още от самото начало, след едно доста стръмно качване, Балканът ни посреща с живописни картини.

След излизането на открито в равнинната част на маршрута става ясно, че мъглата няма да се разсее. Очевидно високите части на планината ще останат скрити през целия ден, което пък в крайна сметка е донякъде справедливо – не може от първото ходене всичко да бъде поднесено на тепсия. Видимоста е около 100-тина метра, не се виждат внушителните снаги на старопланинските върхове.

Разбира се, не бих пропуснал да споделя и за дежурния проблем, който ме следва старателно независимо къде ще отида – нападението от коне. Вече не знам за кой път трябваше да се крием по храстите, да заобикаляме и на моменти на прибежки да освободим периметъра на някой подивял кон, който цвили застрашително и ни приближава. Малкото конче и кобилата ги видяхме малко по-късно и явно те са били причина за тази според мен излишна изнервеност 🙂 .

В пълна мъгла преодоляваме високопланинските поляни, разминаваме се на няколко пъти с по 2-3 крави и стигаме до загадъчно и доста разкаляно място, от където започва леко слизане.

Минути по-късно се озоваваме в страховита и студена букова гора, която мъглата кара да изглежда още по-призрачна.

След пресичането на река Бъзовица, започва стръмно изкачване през „Рогачева гора“, което е почти на ръба да те откаже от идеята да продължиш.

Колкото по-високо се качваме, толкова по-гъста става мъглата. Напредва и времето, като елементарното заключение от тези два факта е, че нещата отиват към епичен провал.

Излизайки с последни сили на равното осъзнаваме, че няма да успеем да стигнем до Райското пръскало, но това не е и нужно – в тази мъгла е трудно да намерим хижата, камо ли да видим 120 метров водопад.

Всичко приключва с хапване и топъл чай в хижа Рай на 1430 метра надморска височина, като след твърде кратка почивка поемаме обратно, тъй като изоставаме с времето. Прибирам фотоапарата, защото иначе рискуваме да замръкнем в тия мрачни гори. На пролет и при по-дълга светла част на деня ще опитаме отново. Пък дано и кончетата са пораснали достатъчно… 🙂

Leave a Reply