Северна Норвегия – сурова, необятна и пленяваща

Северна Норвегия – сурова, необятна и пленяваща

Северна Норвегия и архипелагът Лофотен винаги са били една от мечтаните ми дестинации, но съм си давал ясна сметка колко отдалечено е това място и колко сложно за организиране е едно такова пътуване. Е, съдбата така подреди нещата, че не само нямахме никакво време за подготовка, а по едно време избирахме някои от местата за пренощуване буквално заради километрите, на които се намират, а не защото съм проучил дали има нещо интересно там. Нямаше време и за събиране на по-сериозен екип – малко хора могат да си позволят да изчезнат за две седмици през февруари. За по-малко от седмица успяхме да се снабдим със самолетни билети, да наемем автомобил и да си осигурим резервации за настаняване. През Февруари повече от 80% от местата са заети, защото това е възможно най-подходящия сезон за снимки в арктическата част на Норвегия, което допълнително усложни нещата.

Мястото е наистина отдалечено и се сменят цели три полета докато се достигне Трьомсо – най-големият град в Северна Норвегия с население от скромните 70 хиляди души, който беше само отправна точка за нашето приключение. След кацането много бързо успяхме да си вземем колата – един Форд Фокус, който никога няма да забравя и за който може би ще стане дума по-нататък в изложението. Решихме да не обръщаме внимание на градската среда, директно се настанихме в един изключително широк и уютен апартамент и по късна доба бяхме измислили план за следващия ден – трекинг в Арктика. На място, което дори самите норвежци не знаят…

Още в ранни зори бяхме в пълно бойно снаряжение и се отправихме към Blåvatnet – Синьото езеро, което се намира в планинския масив Lyngen Alps, върху гледчера Strupbreen. Звучи доста амбициозно, нали? Всъщност „на хартия“ не би трябвало да е нищо особено, имайки предвид, че това е все пак туристически маршрут от около 4 километра, с денивелация под 400 метра, който обаче странно защо не е особено популярен сред местното население. Имахме реалистичен план за изключително късата светла част от денонощието на тази географска ширина, но нещата тръгнаха на зле още от самото начало…

Още с първите признаци на първия ни изгрев в тази страна бяхме изпаднали в някакво лудо вдъхновение и търсехме подходящо място за снимки. Приятели, в Северна Норвегия няма място, което да не е подходящо за снимки и точно това прави задачата изключително сложна. Харесахме местенце на един тесен път край градчето Lakselvbukt. В тази част на страната повечето пътища са много тесни и най-често се различават от околната среда по това, че са означени с дълги около метър и половина пластмасови пръчки. Опитах се да спра автомобила максимално вдясно, за да не пречи на движението, но оказа се пропаднахме. Автомобилът провисна и нито напред, нито назад…

В точно този момент обаче това не беше актуална тема. Зад гърба ни се появяваха онези вълшебни северни цветове, които нямаше как да пропуснем заради някакви подробности на пътя. Зарязахме автомобила и слязохме в ниското за да си направим кадъра.

Това беше и мястото, на което добихме и първите си впечатления за норвежците. Нямаше нито един шофьор на автомобил, който преминавайки през нас да не спре и да не попита как може да помогне. В началото бяхме особено „заети“ и учтиво отклонявахме предложенията за помощ, но в последствие такава се наложи. Изриване на снега и подлагане на клони не свърши работа и се наложи да ни издърпат с въже. Нищо работа – по тези места всеки ходи с въже в багажника си, а и съдейки по подхода на работа, явно това е нещо обичайно. Уви, загубихме почти час.

Само на няколко стотин метра по-надолу по пътя се появиха още красоти, които спряхме да снимаме. Вече имах едно наум как се спира по тези места и до края на престоя не повторих хвърляне в канавка.

Тук обаче се появи Рой – местен жител, любител фотограф, който беше особено впечатлен от стативите и фотоапаратите, които извадихме и дойде при нас да си говорим за фотография. Поразпитахме го доста подробно и за живота в Северна Норвегия, за това какво работи, как си изкарва прехраната на този абсолютно отдалечен от всякаква цивилизация край, защото тук определено има нещо, което остава неизяснено, но това не е тема на настоящото изложение. Попитах Рой за Blåvatnet – не знаеше абсолютно нищо и никога не го беше чувал. Стори ми се малко странно, но какво пък – все едно аз познавам наизуст Странджа. Накрая си направихме една снимка за спомен, от която ясно си личи, че въпреки че е доста добре облечен, на Рой му е малко студено, докато ние… ние сме много над тия неща 😉

Продължихме по пътя, като пред нас един след друг изникваха невероятни пейзажи.

Докато в един момент осъзнахме, че сме на изключително неподходящо място. GPS-ът ни е подвел и до крайната дестинация наистина остават някакви си 6-7 километра, но през тях минава 400 метров фиорд, който не можем да пресечем по никакъв начин. Необходимо е заобикаляне, което е около 140 километра и отнема повече от три часа, тъй като по тези места средната скорост на шофиране е не повече от 40 км.ч.

Нямаме абсолютно никакво време за губене, настъпвам газта и противно на всякакви разбирания за шофиране при тежки зимни условия се носим през ледената шир. Пътищата в този район са чист лед, на места покрит със сняг. Норвежците са намерили много добро решение за този проблем – гумите с шипове за задължителни през зимния сезон и автомобилът стои като закован за леда. Невероятно усещане е…

Стигаме началната точка, от която трябва да поемем пеша. Действително има маркиран маршрут, но през зимата тази маркировка просто не се вижда – всичко е затрупано. Тръгваме по пресни следи по снега, които хаотично сменят своята посока, смесват се с други такива на скиори и като цяло напредваме изключително бавно. За капак се движим към ледник, който непрекъснато се топи, т.е. навсякъде има малки поточета, които се прокрадват под дебелата снежна покривка и е абсолютно неясно къде и кога може да хлътнеш. Налагаше се да дупчим пътя си напред, докато стъпим на твърда земя, разбирайте на чистия лед, който представляваше няколко квадратни километра замръзнали езеро и река, която се влива в него. Въпреки че носихме шпайкове, придвижването беше доста неудобно и несигурно – непрекъснато се хлъзгахме, а на всичко отгоре се оказа, че аз съм взел леко по-голям номер такива и непрекъснато ми се завъртаха около обувките. На всеки 300-400 метра трябваше да спирам и да си ги нагласям наново.

Вървяхме бавно, а времето напредваше изключително бързо. Започнахме да си даваме сметка, че няма да успеем на време и да обсъждаме, че е безсмислено да стигнем, когато е вече тъмно, а и нека все пак не забравяме къде се намираме. Наоколо няма жива душа, пък и освен че мечките спят зимен сън, не съм сигурен за навиците на останалата част от тукашната фауна. В един момент, сигурно на не повече от 500 метра от езерото, стигайки до едно доста страховито изглеждащо място в крайна сметка се отказахме и поехме по обратния път.

В мига, в който слънцето залезе, излезе силен вятър, заваля сняг и като цяло обстановката рязко се усложни. Втората половина от маршрута взехме по тъмно на челници, но в крайна сметка почти безпроблемно стигнахме до колата. Уви, загубих си единия шпайк, но в този момент това не беше най-важното.

Така малко безславно приключи първия ни трекинг в Арктика, но пък си направихме добра разходка и натрупахме ценен опит. Един ден, обещавам, ще се върнем и ще стигнем до Синьото езеро. И котки – абсолютно задължително!

На следващия ден ни предстои дълъг път – от Трьомсо трябва да изминем над 450 километра до място, наречено Henningsvær. Ставаме преди изгрева, събираме набързо багажа и поемаме към архипелага Лофотен.

Малко късно го осъзнаваме, но отново GPS-ът си е направил шега с нас. Прекарал ни е по част от пътя, който не е обичаен. За сметка на това обаче и предния ден заради точно такава грешка минахме покрай изключително красиви места и вече не съжаляваме. Малко по-късно обаче настигнахме военен конвой, който трябваше да следваме без да изпреварваме почти 100 километра. Това ни изяде страшно много време и пристигнахме в Henningsvær доста късно.

На следващата сутрин времето беше лошо – валеше дъжд, имаше мъгла, но така или иначе бяхме там, трябваше да се разтъпчем и да разузнаем къде сме попаднали. Оказва се – във Венецията на Севера. Уникален късмет извадихме, никога не сме подозирали, че тук ни очакват такива красоти.

Собственикът на хотелчето, в което бяхме отседнали, се казваше Рагнар. Беше ни направил страхотна закуска, а днес е и още по-приказлив и си говорим за Северното сияние. Предлага ни места, от където то може да бъде наблюдавано най-добре. Препоръчва ни и софтуер за телефоните, с който да следим слънчевата активност, от която зависи дали ще има сияние или не. Запознат е, личи си. Рагнар е от Исландия и разказва как там всички малки деца са били плашени със сиянието. Имало е поверие, че децата никога не трябва да излизат облечени в бяло, и че сиянието всъщност идва, за да ги отвлече от родителите им. Признава си, че днес тези истории му изглеждат забавни, но като малък е изпитвал истински страх от това. Още нещо любопитно за Рагнар – върти целия хотел, а жена му само прибирала парите. Вдига рамене и се смее… Това се казва щастлив човек…

На следващата сутрин е време да достигнем до сърцето на Лофотен – място, отдалечено само на 110 километра от Henningsvær, които обаче ни отне почти 9 часа за да изминем. И не защото пътят е лош или твърде бавен, просто на всеки 100 метра има вълшебни местенца. Снимките, които споделям тук са една наистина малка част от всичко, което видяхме, но си давам сметка, че ако трябва да подготвя всичко, би ми отнело твърде много време.

Не пропускаме по пътя да се отбием на един от най-известните плажове – Uttakleiv Beach – едно от местата, от които често се наблюдава Северното сияние. По-късно се завърнахме тук и през нощта в очакване на сиянието.

Посрещаме залеза край острите зъбери на остров Flakstadøya. Съвсем близо сме до крайната дестинация, но и този път пристигаме по тъмна доба. Всъщност… едва 17:30 часа е, но тук вече е нощ. Това е причината тази географска ширина и сезон да е възможно най-добрата за пейзажна фотография. Слънцето изгрява не твърде рано, изгревът всъщност трае около два часа и половина, вместо обичайните 15 минути в България, към 10:00 слънцето буквално се закача ниско на една и съща височина на хоризонта и до 14:00 е почти непрекъснат „златен час“. След което обратно разполагате с дълги и разкошни залези и сини часове. Какво му трябва повече на пейзажния фотограф…

Посрещаме утрото в Hamnøy – може би най-впечатляващата част от архипелага Лофотен. Тук едни от най-вълнуващите гледки са ти буквално под прозореца. Имаме на разположение цели шест дни на това място, като през различните от тях отскачаме до съседни интересни дестинации.

Едно от тях е плажът Skagsanden. Тук от цял свят се струпват хора, за да снимат Северното сияние, пък и не само. На това място няма плажуващи, има само фотографи. Всъщност през зимния сезон на Лофотен други хора освен оскъдното местно население и фотографи просто няма как да видите. Десетки, стотици, с автомобили, бусове… всеки преследва своите фотографски мечти. Мъкнат се тежки раници, стативи, всеки кляка, заляга – истинско приключение.

На следващия ден времето е просто ужасно. Духа ураганен вятър, вали сняг, невъзможно е да се излезе навън. Време за творческа почивка и разбор на свършеното до тук – архивиране, почистване на техниката и разбира се, размишления. Идвайки на това място в главата си имах една снимка, която много исках да направя – известният кадър на Hamnøy с червените къщички отпред, но със заснежена скала в заден план. Това всъщност оказва се е много рядко възможно, тъй като Лофотен все пак се намира в Норвежко море, т.е. температурите не са свръх ниски, а и скалата отзад е почти вертикална и с южно изложение, като по този начин сняг не може да се задържи дълго. Е, смятам, че шансът ми се усмихна. Още преди да утихнала съвсем бурята, излязохме, снимахме и само няколко часа по-късно, когато времето се изясни съвсем и азиатските ни колеги дръзнаха да се раздвижат, снегът по скалата бе разтопен.

В един от следващите дни бяхме решили да си направим разходка до място, което обичайно остава извън популярните маршрути – непристъпното езеро Solbjornvatn, заобиколено от всички страни с високи планини. Надявахме се вътре да има нещо забележително, но нито времето беше с нас, нито пък това, което открихме беше впечатляващо. Освен виенето на вълци в далечината, друго като че ли не успя да ни развълнува. Поне си погазихме сняг прилично. Продължаваме с обиколките…

Признавам си, Северното сияние никога не ме е привличало особено и не съм имал амбиции да го снимам. Така де, но това тук е основна атракция и цел за всички идващи. Тъй като разполагахме с достатъчно време да проучим условията при които шансът за силно сияние е реален, бяхме твърдо решени да си пробваме късмета първо на плажа Skagsanden.

Оказва се сложно, нямам абсолютно никакъв опит със снимки на такова нещо. Не е класическа нощна фотография – сиянието е изключително динамично, рисува красиви форми, особено ако се появи корона – как се улавя такова чудо. Всичко това се случва на място, на което има почти 100-тина души със същата цел като твоята, всеки бърза, не всеки се съобразява с останалите – изобщо не е проста работа. Въпреки това – първият кадър на Aurora Borealis:

След първата вечер в преследване на сиянието то се превърна в основна задача. Вече бяхме обиколили всичко наоколо, повечето места ги повторихме в най-различни условия и решихме да не се раздаваме много през деня, а да се пазим за нощни набези, включително като търсим места, където няма толкова много хора.

В един от последните дни решихме да отскочим до едно градче, наречено Å. Всъщност тук свършва пътят или по-скоро започва от тук. Най-отдалечената част на Лофотенския архипелаг. Не по-малко красиво, спрямо останалите места.

Последните кадри от Лофотен направихме вечерта преди да поемем по дългия път обратно към вкъщи. Очакваха ни твърде много километри до Tromso, които този път трябваше да вземем наведнъж, а от там нови три полета до България.

Наобратно поехме много рано сутринта, още по тъмно. Прехвърчаше сняг и бяхме притеснени ако обстановката се влоши дали ще стигнем навреме, но след като настъпи денят нещата се промениха в положителна насока. Този път нямахме проблеми с навигацията и GPS-ът ни прекара през най-бързият и уви скучен път, който може да съществува. Едва сега разбрахме какъв късмет сме извадили на идване. Всъщност не спряхме никъде за снимки и по още една причина – на архипелага температурите бяха доста комфортни, но в континенталната част говорим за -15 градуса и надолу. На около 200 километра от Tromso видяхме табела за някакъв полярен парк с животни. Имахме време и решихме да рискуваме отбивката. Не знам как са го измислили тия норвежци, но в този полярен парк температурата беше 22 градуса под нулата. Нямам представа как се случи, но фотоапаратите издържаха над 2 часа снимки на открито.

Като цяло изключително интересно местенце, страхотно направен парк, останахме с много положителни впечатления, макар да поизмръзнахме сериозно.

Тук е финалът на нашето приключение в Арктика, в което изминахме над 2800 километра с автомобил. Не съм убеден, че съм успял да представя дори частица от това, което човек изпитва на място, неописуемо е – един съвсем друг свят, не случайно някои го сравняват и с друга планета. Време е да се прибираме вкъщи, но… Blåvatnet, I’ll be back 😉

Снимките можете да използвате само съгласно Условията за ползване на съдържание от този сайт.

Leave a Reply