До Синаница и премеждия в Спано поле, Пирин
Нито за един миг не съм подозирал, че случилото се през миналата година на път към Синаница може да бъде преоценено като приятно и твърде положително, но на фона на приключенията от преди три седмици със сигурност го предпочитам.
Тази година избрах да се отправя повторно към това неописуемо красиво място няколко седмици по-късно, тъй като предния път газих доста сняг по склоновете на портите, особено от север, а това е веднъж изморително и втори път опасно. И така, към края на месец юли реших да пренощувам на Синаница отново. Уви, съдбата и този път беше приготвила своите изненади още преди да започна да стягам багажа…
Избягвам да ходя по планините през почивните дни – прекалено преселено е, пък и шансът в хижите да е по-спокойно през делниците е по-голям. Затова направих резервация в хижата за една четвъртък вечер и бавно зачаках да се изнижат дните до заминаването. Още в понеделника обаче ме покоси някакъв вирус, който наред с болките в стомаха ме остави на сухари в продължение на дни и до последно не бях сигурен дали изобщо ще съм в състояние да замина. Планирах да повторя програмата от предния път – изгрев на Муратово езеро и до края на деня бавно и кротко до Синанишкото езеро. Още вечерта преди отпътуването обаче идеята за изгрев отпадна – времето беше безкрайно ясно и безоблачно, а изгрев в такава обстановка вече имам на това място. Поспах с час повече и около 3:30 сутринта тръгнах към х. Вихрен.
Малко след изгрев слънце оставих колата на хижата и се отправих нагоре. Небето беше напълно безоблачно и бях доволен от решението си да не катеря Муратово езеро по тъмно и на челник, тъй като реултатът от тези усилия нямаше да бъде оправдан.
Още след първите 200-300 метра спокойно ходене усетих, че нещата не вървят на добре – някаква внезапна умора и слабост в краката ме накараха да забавя темпо още в самото начало. Това стана причина един възрастен човек от Шумен да ме застигне и бавно и полека, в приказки качихме Муратово езеро за около час. Той беше тръгнал за заслон Спано поле и се зарадва, че поне до Бъндеришката порта си е намерил компания. Аз обаче нямаше как да издържа на неговото темпо. Не и в това си състояние. Предпочитах бавна и спокойна разходка, разполагах с цял ден. Изядох два кроасана на езерото и поехме нагоре към безименното езерце, където се разделихме. Тук реших да похапна отново и да направя по-прилична почивка. След по-дълъг разговор по телефона резултатът от закуската беше налице и особено след като мушнах слушалките в ушите, Бъндеришката порта бе преодоляна за по-малко от 30 минути. В интерес на истината, когато няма сняг не е нищо чак толкова непостижимо и тежко.
Седнах да почивам на портата, но видях в далечината да се задават две огромни групи туристи, идващи по пътеката откъм Синаница. След минути над 70 души се бяха събрали пред портата и реших, че нямам повече работа там. Беше рано, разполагах с наистина много време и изведнъж реших да пробвам да се кача на Муратов връх. В крайна сметка какво са 350 метра линейно разстояние и 160 м. денивелация.
Е, в заключителната част, където предвижването става на четири крака разбрах защо тази дестинация не е толкова популярна, а когато се оказа, че върхът е забулен в облаци изобщо не бях доволен – всякаква гледка на север беше скрита и не видях Вихрен изобщо. Измежду облаците едвам успях да направя няколко снимки към Муратово езеро, а от тук се виждат Рибно, Жабешко и Дългото езера. Изобщо 2769 метра си е височинка. Особено на слизане… Видях и две диви планински кози. Изключително красиви и грациозни същества, които без всякаква трудност преодоляват каменистия терен.
Да се докоснеш до върха 😀
Отново слязох на портата, където други туристи трескаво обсъждаха току-що състоялото се преминаване по пътеката на Спано поле. Стада с крави нарушавали спокойствието и се държали агресивно, като дори една от тях тръгнала да се репчи на една дребна женица… Кравите като цяло не са ми интересни, особено след емоциите на път към хижа Рай тази пролет. Сметнах за излишно да се намесвам в разговора и потеглих към Синаница.
Кравите наистина бяха навсякъде, а най-много се бяха скупчили край едно езерце, което обикновено пресъхва през лятото. Реших да заобиколя и да не рискувам да си навличам неприятности. Покрай по-големите камъни и хълмчета подсякох пътеката и дори спестих малко път. Малко след разклонението за връх Гергийца направих един хубав обяд, компания при който ми правеше едно изключително симпатично животинче от рода на бялките и с бодра крачка се запътих към Синанишката порта.
Без съществени проблеми и с повече почивки достигнах спокойно хижа Синаница. За разлика от предишния път, когато там бях съвсем сам, сега имаше хора, дори пред хижата бяха разпънати допълнителни палатки. Оставих си багажа, поразходих се насам натам… чаках да мине времето.
Като цяло е пълна скука да стоиш в циркуса, но пък гледката е великолепна. По-късно следобед излезе ветрец и стана доста студено. С полар и софтшел яке навън не се стоеше особено комфортно. Нямах търпение да настъпи вечерта, надявах се на късмет за добър залез, но… уви. Небето до последно си остана напълно безоблачно и залезът бе доста постен. Е, предишния път пък нямаше изобщо слънце, така че може би догодина ще имам повече късмет… евентуално.
Изненадах се когато снимайки последните слънчеви лъчи двама мъже с къси панталони и тениски се появиха около 21 часа с невероятно малки ранички на гърба. Твърдяха, че в 18:30 са тръгнали от х. Вихрен на бегом. Луди всякакви…
На сутринта станах много рано, преди изгрева, с някакви отчаяни надежди за нещо по-раздвижено в небето. Не – нищо не се очертаваше да се случи и реших да не си губя времето, а да тръгвам обратно. Чакаше ме доста път, пък и краката ми не бяха особено отпочинали от предишния ден.
За около час бях на Синанишката порта и продължих по пътеката към Спано поле. След като преодолях първоначалното слизане и излязох на изхода към връх Гергийца, забелязах как вчерашното стадо крави се е пръснало на огромен периметър. Голяма част от тях се бяха покатерили почти до билото да посрещат и да се топлят на първите слънчеви лъчи, други пък бяха доста в ниското, до все още непресъхналите Спанополски езера. По всичко си личеше, че няма да имам проблем с преминаването, обаче нещата не се получиха точно така…
Всичко което се случи после беше като на филм – невероятно бързо, дори в един миг напълно изпуснах ситуацията от контрол…
Вървейки по пътеката забелязах едра кафява крава, която пасеше на около 100 метра пред мен. Предпочетох да не минавам близо до нея и реших да заобиколя отзад. Придвижвах се изключително бавно и внимателно, оглеждайки се иззад хълмчетата и камъните да няма други крави, които да изненадам неприятно. В един момент, от мястото където се намирах, до най-близката крава имаше поне 70-80 метра и се стараех тази дистанция да не намалява. Изведнъж започна да се чува едно мучене от много надалеч и сред стадото като че ли се оформи някакъва комуникация. Чувах както тези горе нависоко, така и тези в ниското. В началото това не ми направи особено впечатление, но постепенно в мен започна да се поражда тревога. Нещо изобщо не беше наред. Заоглеждах се, но наоколо не се виждаше нищо застрашително. Няколко крави започнаха да се приближават към мястото, от където идвах, но това не трябваше да ме тревожи. Въпреки това съвсем леко ускорих крачката – имах добра видимост напред, беше съвсем чисто. В един момент обаче, след непосредствено слизане от едно хълмче, се обърнах назад и видях във височината 2-3 крави, които ме следват. Още толкова заобикаляха хълма и се предвижваха към мен. Това ме притесни значително, тъй като само преди минута бях на това място и там със сигурност нямаше никой.
Мученето на кравите се засилваше все повече и част от тях започнаха да се събират все по-компактно. Макар и отдалеч, ставаше ясно, че тия животни имат някаква стратегия, придвижват се към мен и със сигурност не ми мислят доброто. Направих още 30-40 метра и непосредствено преди да започна изкачване на поредното хълмче се обърнах назад – 6 или 7 огромни животни бяха на не повече от 20-тина метра от мен, като някои от тях мучаха срещу мен, други просто се затичаха. Без да се замисля и за стотна хукнах нагоре по баира. Още след първите 40-50 метра съвсем естествено каталясах. Животните също тръгнаха след мен. Давах си ясна сметка, че няма как да ги надбягам по баира и реших, че може би надолу ще имам по-големи шансове. Уви, това не само не беше така, ами и предпазливостта от къде минавам изчезна. Свивайки на дясно и тичайки по склона се натъкнах на едни големи камъни, до които кротко пасяха 4 малки теленца. Казах си… край! Животните ще решат, че нападам малките и няма начин да ме оставят на мира. Само след секунда, тичайки през глава в стил run for you life в първоначалната псока, установих, че на този етап всъщност аз нямам никакви проблеми… Непосредствено до телетата кротко пасеше огромен черен бик с рога като арфата на Орфей. Едва ли нещата можеха да бъдат по-зле…
Вероятно заради размера си, черният бик се оказа сравнително незаинтересован от ситуацията, в която бях изпаднал. С лишен от всякаква емоция поглед, той просто наблюдаваше как останалите крави ме гонят по баира. Тичах с всички сили надолу, но животните ме настигаха за секунди. Трескаво се оглеждах за някакъв по-голям камък, зад който да се спра, да извадя спрея, който носех в джоба си и в крайна сметка каквото стане. Нямах сили да тичам повече, въздух не ми беше останал. След 20-30 метра намерих по-голяма канара, спрях се и се обърнах да видя какво ще се случва. Животните в тръс идваха към мен. Нямах никакви шансове да успея да се прикрия и да пръскам с лютивия спрей животните. Щяха просто да ме обградят и после не знам…
Незабавно се отказах от идеята и продължих да тичам в търсене на подходящо място да се укрия. Преодолях още едно баирче и продължих да се спускам. В един миг, обръщайки се назад видях, че слизайки по-ниско прекия визуален контакт е изчезнал за кратко и реших че това е подходящ момент да се скрия, макар и на близко разстояние. Намерих един камък и просто клекнах там да си поема въздух, да ми се нормализира и пулсът, защото вече започваше да ми прилошава. Залепих се за камъка и започнах да се ослушвам. Мученето не преставаше, но стъпки като че ли не се чуваха. Постоях така около 2 или 3 минути, след което много внимателно надникнах да видя какво е положението. Не се виждаше нищо, но ги чувах – бяха на около 40-50 метра от мен, някъде измежду камъните. Много бавно, заднешком и при непрекъснато следене за визуален контакт се смъкнах с още 60-70 метра по-надолу, където намерих едни огромни канари, сред които се скрих, свалих раницата и прекарах почти час в опит да се успокоя и психически и физически.
Кръвната ми захар също се беше сринала и похапвайки си дадох сметка, че днес съм изкарал луд късмет. Бях бесен заради цялото безхаберие, с което собствениците на тия животни са ги пуснали без всякакъв надзор да обикалят в национален парк, по маркирани туристически пътеки, по които всеки ден лятото минават туристи. Какво точно щеше да се случи, ако не бях аз, а беше жена или майка с дете? Кой по дяволите разрешава на тези хора да си пасат кравите по тези места? Така ли стимулираме развитието на планинския туризъм? За кой ли пореден път ми се случва обикаляйки из планините да бягам от оставени безпризорни кучета, коне, крави… За Бога… това вече е опасно за живота. Дълга тема, която няма да отварям точно сега, но мисля че е крайно време държавата да скъса страницата с планинския туризъм, да приеме, че той не се изчерпва със ски пистите и да въведе правила от 21 век. Така просто повече не може!
След случилото се още в ранните часове, вече всичко ми беше все тая. Изгубих всякакво желание за снимки, за ходене, за чакане, а имах планове за залез над Муратово езеро. По най-бързия начин се прибрах в хотела в Банско и реших, че след всичко това най-логично е просто да закрия сезона за тази година, а за следващата да взема сериозни мерки за самозащита.
Три седмици по-късно, когато пиша и си припомням всичко това, може би съм готов да размисля и да направя още една разходка до място, на което не съм бил. Колебая се, но няма да им се дам…
Leave a Reply