Никога до сега не съм обръщал особено внимание на североизточната част от страната ни. Преди години съм ходил веднъж до Варна и нейните околности, но нищо повече. Нямам и път в тази посока, затова тази пролет решихме да си организираме пролетната „ваканция“ именно в този район. Св. Константин и Елена беше пък мястото, което избрахме за настаняване извън големия град и в продължение на седмица плановете бяха да прескачаме до различни места в района.

По пътя не пропуснахме да изкачим Шипка, но времето беше изключително студено, ветровито и мъгливо.

Екскурзията ни не включваше никаква предварителна подготовка. Не съм преглеждал картата за интересни места, които можем да разгледаме и заложихме на изпитан метод – импровизация. Малко след края на Шипченския проход видяхме табела за Етъра. Какво пък… отиваме :).

Мястото се оказва наистина интересно, има удобен паркинг, а и когато няма други посетители, тишината на Централен Балкан обхваща и това китно и поддържано местенце. Държа да отбележа, че приготвените на място закуски са изключително вкусни, а бозата е просто разкошна. Не пропускайте!

Разбира се, още в самото начало човек не може да не усети, че влиза в на практика музей на открито. Въпреки че всички сгради са пресъздадени точно и атмосферата на бита и стопанското минало на Габрово са съхранени, чувството за нотка изкуственост е неизбежно. Въпреки това си заслужава да се види и е хубаво, че ученици от цялата страна с организиран транспорт имат възможността да научат как са живяли и с какво са се занимавали техните предци.

Естествено, след първия пристигнал такъв автобус песента на птиците и тишината бяха прегазени от малчуганите, уличките бяха изпълнени от звука на кречеталата, които са търсен артикул от децата и от самосебе си стана ясно, че е време да продължаваме по пътя си.

След кратка почивка на Дряновския манастир решаваме да минем през пещерата Бачо Киро. Бил съм тук няколко пъти, но това не прави мястото по-малко очарователно.

За пореден път обаче не ми остава време за прилична разходка по каньона на река Андъка, а пейзажът тук определено е обещаващ.

От тук се отправяме директно за Варна, в която като че ли нищо не се е променило. Шансът да се оправя без GPS в София е с пъти по-голям, отколкото тук. Поне научих транзитния маршрут :).

В един от следващите дни решаваме да се поразходим малко и тръгваме на север. Нос Калиакра не ме впечатли, но музеят, който са направили там определено ми хареса. Пример как с малко повече креативност може да се постигне резултат „от нищо – нещо“. Браво!

Най-сетне и аз да разбера къде са Камен бряг и Яйлата. Уви, божурите са преминали само преди седмица и не си заслужава да се връщам тук в опит за улавяне на един от онези огнени изгреви с тези красиви цветя отпред…

Видя ли езеро – не пропускам. На Дуранкулашкото езеро срещнахме възрастно семейство германци, дошли с кемпер в преследване на тишина и спокойствие. Е… това е мястото.

Залез, който в случая беше повече от скучен, най-сетне на Арката край с. Тюленово. Мястото е наистина фотогенично, но е нужен не малко късмет и съдействие от метеорологичната обстановка за нещо интересно.

Едно от местата, които винаги съм искал да посетя са Побитите камъни край с. Слънчево. Издебваме подходящ момент и в очакване на следобедното слънце и с надежда за поне приличен залез си харесвам удачно местоположение сред каменните колони. За щастие целият обект не се заключва след работно време и човек може да остане колкото си иска. Разбира се, въоръжен с промишлени количества препарат против комари. Като врабчета са… 😀

Поредно утро, в което трябва да поемем на някъде. Времето не е обещаващо – мрачно, попрекапва. Решаваме да прескочим до Дунава и поемаме към Русе. По пътя обаче срещаме табели за Букурещ и плановете се променят светкавично. Решаваме да отскочим за кратко до румънската столица. Правим една бърза справка къде и какво може да се види там, как са пешеходните разстояния в града и малко по-късно, вече преминали Дунав мост, чакаме на граничния пункт. Не знам колко точно са се променили румънците и какви реформи са направили, но нещата, за които само са ми разказвали преди десетилетия, ги видях със собствените си очи. Граничните служители отваряха всяко товарно МПС и без да искат разрешение си прибираха, ако нещо им се стори вкусно. Пред нас отвориха микробус с ябълки, напълниха една торбичка и го пуснаха. 10 години Европейски съюз не виждам да им се е отразил съществено в манталитета. Обменяме малко пари на чейнджбюрото малко след границата и поемаме към Букурещ, възмутени от случката на КПП-то.

Подминаваме табелата на Букурещ, но по нищо не личи, че влизаме в голям град, при това столица. Дървени стълбове с провиснали жици, трамваи от преди Втората световна война, хаос, мръсотия… Няколко километра по-нататък нещата бавно се променят и в центъра вече изглежда прилично. Намирам удобно място, където оставяме колата и тръгваме на разходка в едвам-едвам сдържащото се да не завали време.

Прави впечатление засиленото полицейско присъствие и грубото държание на униформените. За дребните нарушения на водачите, полицаите крещяха с все сили по уредбата. Иначе центърът е приличен, дори приятен за разходка край каналите на река Дъмбовица. Архитектурата от добре познат изминал период си личи, но пък румънците се стараят да я поддържат.

На това място нещата съвсем потъмняха и употребата на чадъри стана наложителна. Приключваме с разходката и е време да се връщаме обратно. Мен обаче нещо ме чопли…

Още при първоначалната справка с картата видях едно не лошо езеро на име Херастрау, което ми се искаше да погледнем. Докато се придвижим до там дъждът понамаля, а и оставихме колата на няма и 100 метра от брега. Тук обаче, тук предстоеше нещата да вземат истински драматичен обрат.

От север беше страховито притъмняло и за секунди се образува някаква странна, но внушителна облачна система.

Докато успея да направя няколко кадъра и цялото небе се продъни. Изля се такъв пороен дъжд, че за тези 100 метра до колата бяхме мокри до кости… буквално.

Разбира се, този път това сложи по категоричен начин края на днешната разходка, но не и лисата на недомислици и главоболия на границата от румънската страна. Преди да си тръгнем, логично, по обратен ред, първо обменихме останалите леи, които междудругото са наистина красиви като банкноти и много приятни на усещане, и на бариерата преди моста – изненада. Възрастна женица в лошо настроение отваря едно прозорче и с висок глас иска „пари за мост“. Оказва се, че може да се плати само с леи или с евро, но не и с български лева, както направихме това от другата страна на моста. Изведнъж човек се оказва в ситуация, в която просто не може да плати. Обяснявам, че ще се изтегля назад, повторно ще отида до чейндж бюрото за да сменя пари, а лелята обръщайки се назад и виждайки как чейндж бюрото затваря за деня ми казва, че това няма да е възможно. С огромно нежелание и досада ми поиска 10 лева, грабна ги, вдигна бариерата и ние трябваше да сме благодарни на гигантския компромис, който са ни направили…

Късно вечерта успяваме да се приберем, да хапнем и да припаднем контролирано от умора…

Следващият ден е плануван изцяло за почивка, но в ранните следобедни часове наблюдавайки облаците решавам да прескочим отново до Побитите камъни. Този път нещата са буквално розови :).

Така дойде и краят на своеобразната пролетна ваканция и беше време да се прибираме. По пътя спираме да хапнем във Велико Търново и разбира се да направим една бърза разходка по хълма Царевец.

Оказва се, че небезизвестният Хотнишки водопад също е на един хвърлей разстояние. Няма как да го пропусна и се отправяме към това наистина райско местенце на река Бохот.

В непосредствена близост до с. Хотница има някакъв Еменски каньон, през който протича река Негованка. Уви, не успяхме да го намерим, явно картата, с която разполагах не беше съвсем точна и даваше мястото в едно равно поле, в което освен макове, друго не видяхме.

Леко разочарован от неуспеха, предлагам да отскочим до Архитектурно-историческия резерват Боженци. Времето отново е навъсено, но пък това има своите плюсове. Отново пристигаме след работно време и по улиците няма жив човек.

Позиморени се мушкаме в една уютна кръчмичка, където хапнахме изключително вкусно. А през това време навън се беше изяснило и небето най-сетне показа своя цвят.

Разликата между Боженци и Етъра е огромна, та ако се налага да избирате определено ви препоръчвам да заложите на естествената красота на това отдалечено, но китно населено местенце.

Тук завършва и нашето повече от 2500 километрово приключение в североизточната част на страната. Определено има места, на които си заслужава човек да се върне и със сигурност някой ден ще го направя. Друго е, когато човек е минал и е запознат с конкретните места и техните възможности. Да се готви северозапада… някой ден.

Снимките можете да използвате само съгласно Условията за ползване на съдържание от този сайт.