Есента и зимата са ми любимите сезони, но за съжаление живея на място, където снегът е истинско събитие и се случва рядко. Местата, където човек наистина си струва да отиде и да нагази в него обаче са сравнително отдалечени и трудно достъпни. Независимо от това обаче желанието за зимни приключения надделява и след кратък разговор с Ники Сираков решаваме на следващия ден, съчетавайки няколко задачки, да отидем и до някое лесно достъпно местенце – Витоша.

Защо Витоша ли? Само на час удобно шофиране по магистралата от Пловдив. В някои отношения Витоша е по-близо до Пловдив отколкото до София, съдейки по времето необходимо да се стигне до нея от центъра на столицата в работен ден :). Освен това за нас все още е сравнително ново и непознато място, което малко по малко разучаваме, за разлика от Родопите, с които сме почти на „ти“ и които като че ли в някаква степен сме тематично изчерпили.

Стартираме около 7 сутринта от Пловдив. Николай има усещане, че изгревът ще бъде подобаващ и мисли къде можем да спрем за снимки. Буквално минути преди най-ефектната част напускаме магистралата, в района на Ихтиман, колкото да успеем да намерим подходящо местенце. Всичко наоколо е сковано в лед и умряло от студ. В бързината да не изтървем цветния спектакъл, зарязваме колата на пътя, отключена, с портфейла и телефона на доктора на предното стъкло и грабнали стативи отчаяно хукваме да търсим нещо, което да изиграе роля на преден план. В суматохата се разделяме и кой накъдето му видят очите. Небето е пламнало, а ние се чудим къде да застанем и нещата вървят към епичен провал. В може би последния момент намирам някакво замръзнало блато или може би по-голяма локва, слагам фотоапарата… щрак и всичко изгасна…

Оправдавайки се, че ако бяхме дошли само 10 минути по-рано на това място колко по-хубаво щеше да бъде, продължаваме към София. В 8:30 сме на Цариградско шосе. И тъй като съчетаваме приятното с полезното, се налага да минем през Пирогов и Токуда, за да може Сираков да остави някакви документи. След нечовешки задръствания и десетки светофари, едва към 11:00 успяваме да се измъкнем от града и да поемем към заснежените склонове на Витоша.

Залагаме на познат маршрут – Златните мостове и река Владайска – „есенният“ ни маршрут. Снегът е доволно много, на места стига до половин метър, което прави ходенето около и по морените изключително опасно. Водени от максимата, че все пак най-добри снимки прави живият фотограф, решаваме да не рискуваме с импровизации и тръгваме надолу по пътеката към Владая. По снега е пълно със следи от зайци, лисици, копитни животни, птици и какво ли още не. Само човешки стъпки липсват след последния снеговалеж.

Изморени от газенето на снега и фактът, че ни предстои изкачване отбратно до Златните мостове решаваме да не продължаваме повече надолу, а да опитаме нещо ново – място, на което никога не сме били. Поемаме към Бояна в търсене на Боянското езеро. Прави ми впечателение, че хората от Бояна изобщо не знаят че има подобно езеро и ни гледат странно, когато ги питаме с молба да ни упътят. Малко по-късно разбрах каква е причината за това… 🙂

Оставяме колата и поемаме пеша по баира. Толкова е стръмно, че пътеката се вие в серпентина. Снегът е малко под глезена, но отдолу всичко е лед и ходенето е изключително трудно. Има места, на които 10 метра ги взимаме за 10 минути, опитвайки да се задържим изправени и да не политнем надолу. Ако имахме котки, нямаше да се оплакваме, но уви – не сме очаквали на 900 метра надморска височина условията да бъдат толкова трудни. Признавам, само инатът не ни отказа да се върнем. Времето напредваше, оставаше може би час до залеза, а ние бяхме горе-долу на половината път. Споделих тревоги, че връщането ще е още по-кошмарно, но… решихме за това да мислим после и крачка след крачка продължихме да напредваме по склона.

Достигаме Боянското езеро и започваме опознавателна обиколка. На езерото срещаме момче и момиче, около 20-тина годишни. Младежът е по къси панталони, но пък за романтика носи бутилка червено вино. Температурата е минус достатъчно, но какво може да значи това, когато човек е влюбен. Уверяват ни, че езерото е стабилно замръзнало, като пред нас се прави демонстрация с подскоци. Отказваме категорично да стъпим на леда, а не е и нужно. На 20 и аз бях около 60 килограма, но от тогава минаха годинки и нещата се промениха.

Завършваме обиколката, бързаме да направим няколко кадъра, тъй като слънцето отдавна се е скрило, а тепърва ни очаква слизане. Младежите се изнизват преди нас, а ние се стягаме за наобратно.

В 18:30 сме на откриването на изложба на наш приятел, която всъщност е една от причините да сме в София изобщо. Даваме си ясна сметка, че изпускаме събитието, защото е невъзможно да слезем за толкова кратко време. Кураж обаче ни дава мисълта, че след това ни очаква фотографска сбирка в едно ресторантче на Пиротска, а това означава, че ще се сгреем и ще хапнем подобаващо. Електрониката показва близо 5000 калории загуба за деня, а това означава ядене на корем :). Слизаме на два, на три, на четири крака… по едно време на най-стръмните участъци решихме да не рискуваме и като 6 годишни деца, но и точно по съветите на Беър Грилс за подобни ситуации, просто се пуснахме по леда. :).

Питам Ники Сираков, а тия двамата как успяха да слязат, особено след виното. Отговори ми: – На крилата на любовта. И всъщност беше прав…