Зимни приключения на Белинташ
Зимата постепенно се изтъркулва, а снегът категорично отказва да слезе при простосмъртните. За тази година снежната покривка в Пловдив веднъж доближи цели 7 милиметра, като на сутринта, разбира се, нямаше и помен от тях. При това положение, след като снегът не иска да ни дойде на гости, очевидно не остава алтернатива на това ние да го посетим. Този път дестинацията е… Белинташ.
Идвам тук може би за 4-ти път. Като цяло през годините имам лоши спомени от това място – два пъти ме е гонил кон, трудно се забравя и над 10 километров преход през „Сухата река“ до с. Мостово с блокирали колене. Последното ми идване свързвам с тичането нагоре по стръмния баир миналата пролет, в отчаян опит да не изтървем изгрева. Въпреки това обаче реших да проверя дали си струва гледката от горе и през зимата, като тайничко се моля да има поне педя снежец.
Надявам се на залез и затова тръгвам около 15:30 следобяд – бавно, спокойно, дори си позволих да объркам пътя на излизане от Асеновград, но така става, когато досега само си се возил и си блял нанякъде. След с. Червен постепенно започва изкачването. Пейзажът е разочароващ – няма и снежинка по земята, само високите върхове се белеят и то не съвсем прилично. След отбивката за с. Добростан обаче нещата рязо се променят – дори пътят на места е позасипан, а 8 километра по-нагоре вече съм ухилен до уши. Обзет от ентусиазъм изобщо не забелязвам импровизирания паркинг преди последното изкачване до новоизградения храм, непосредствено преди Белинташ, а едва по-късно осъзнавам, че това е било грешка, която ми усложни живота макар и за кратко. В един момент, заради разминаване с туристи, се налага почти да спра на един доста приличен наклон и веднага разбрах какво означава да изгубиш сцепление, както и в какво точно се състои драмата на шофьорите от документалната поредица Ice Road Truckers по History Channel, попаднали в същата ситуация. Мда… спреш ли на баир, пътят е само един – назад. Особено когато имаш вериги… вкъщи. Осъзнах в каква каша съм се забъркал и предпочетох да се върна около 500 метра при останалите автомобили, чиито собственици очевидно са имали основателна причина да ги оставят точно там 🙂 . Заради тази маневра изгубих близо половин час, защото при най-малкото засилване назад се превъщах в пътник на шейна и спирачките щяха да се окажат напълно безполезни. Измъкнах се…
Стъпил вече здраво на асфалта, грабвам раницата и големия статив и поемам нагоре. Едва сега забелязвам, че небето е безоблачно и шансовете за някакви интересни снимки престават да съществуват. Но… късметът е много голяма част от пейзажната фотография, а той не винаги те спохожда. Около час по-късно вече съм на платото, където е пълно с други хора и натрупалият сняг е омачкан до безобразие. Правя една прилична почивка и няколко опита за интересни снимки, но уви… Както се казва, може би следващия път.
След залеза бързам да слизам надолу, защото освен веригите за сняг вкъщи е останало и осветлението за обратното слизане, което изобщо не беше предвидено да бъде толкова дълго и няма никакво време за губене. Всички останали отдавна са си отишли и съм съвсем сам. Или по-скоро надявам се да е така… Мечките би трябвало да спят, но пък има легенди за извънземни в района, които честно казано не бих имал нищо против да ме хвърлят до долу с техен транспорт 🙂 . Изкушен от приказната светлина обаче спирам за последен кадър на „каменната глава“ на Белинташ.
Около час по-късно, на ръба на последната доловима светлина, стигам до колата и поемам по обратния път. „Синият час“ отдавна е изтекъл и нощна панорама над с. Мостово ще има някой друг път.
Leave a Reply