След незабравимите приключения в гъстите мъгли през есента в Централен Балкан, съвсем естествено настъпи моментът, в който трябваше да се завърнем отново на това място и да отидем до една отдавна мечтана дестинация – водопада Райското пръскало – най-високият в целия Балкански полуостров, който събира снежните води на река Пръскалска под връх Ботев и ги пуска от височина 124.5 метра.

За разлика от предишното ходене в този район, сега предвиждаме да нощуваме в хижа „Рай“, тъй като веднъж разстоянията са огромни и отделно, човек си заслужава да отдели повече време на това наистина дяволско място. Не обичаме завишеното човешко присъствие и организираме посещението си в работен ден, а и през почивните дни хижа „Рай“ е резервирана от сега до края на месец август.

Тръгваме със Стаси Трайков много рано сутринта – в 05:15 вече сме на път към Калофер и след малко повече от час сме на мястото, от където тръгва изкачването нагоре. С голям ентусиазъм и решителност правим първите крачки през Попската рътлина и Селския бук. Времето е динамично – подготвени сме за дъжд, който страховито надвисналите черни облаци не обещават да ни спестят. Малко след началото разбираме къде всъщност се намираме и къде сме били през есента, когато заради мъглата видимостта беше само 40-50 метра и реално дори не разбрахме къде обикаляме. Още оттук гледката е внушителна и величественият водопад, изключително пълноводен през това време от годината, се вижда съвсем ясно.

След излизането ни на открито в местността Параджика ни застига голяма група от сръбски туристи, която е решила да качва вр. Ботев. Подминават ни с бързи крачки. Не се състезаваме с тях. Нашата задача тук е съвсем друга и не изпълняваме норми.

Както си вървим и наслаждаваме на околния пейзаж, от малка височинка срещу нас изневиделица се появи младеж с малко кученце, които бягаха през глава, като че ли от самия дявол. Спогледахме се със Стаси… Секунди по-късно от възвишението изкочи освирепял от ярост черен бик, който в див галоп тръгна и срещу нас. Нямаше време за размисъл, просто трябваше да се омитаме от там незабавно. Но къде точно се криеш насред гола поляна… Всичко се случи за много кратко време, но си дадохме сметка, че огромното животно вероятно е раздразнено от кучето. Наблизо имаше само два-три шипкови храста и нищо по-сериозно зад което да се скрием. Докато търчим натам се сещам, че в раницата си вече нося специален спрей срещу животни, тъй като личната ми статистика сочи, че почти няма ходене, в което да не се случи нещо откачено и да ме гони я куче, я кон. Ама бик… това вече е нелепо. Тичаме през глава и няма никакво време да ровя в раницата за спрея. Отделно някак си нямам желание да съм на 2-3 метра от това животно и да се пръскаме. Внезапно през ума ми минава и мисълта, че съм с червено яке и раница, и въпреки че биковете не виждат в цвят, тази мисъл не ми носи успокоение.

Докато си спасяваме кожите забелязвам, че младежът с кученцето тича към нашите храсти. Елементарното заключение е готово – срещата с рогатото създание ще е там, защото бикът ще гони кучето. Покрай него изгаряме и ние… Прикрихме се зад шипките и трескаво помолих Стаси да се оглежда докато ровя за спрея. Бях приел, че близкият контакт ще е неизбежен. Изненадах се, че го открих бързо и се заоглеждах откъде ще се появят рогата. Стояхме притихнали ниско в храстите около 3-4 минути без да смеем да помръднем. Бавно и постепенно надигнахме глави и се опитахме да установим къде е отишъл черният звяр и забелязахме че е отишъл на около 300 метра надолу по пътеката. Луд късмет! Живи сме!

Възмутени от случката се стягаме да продължаваме напред и забелязваме още един младеж и едно момиче да се задават към нас, търсейки приятеля си. Разказват ни, че по-нагоре по пътеката има цяло стадо крави с малки теленца и биковете са доста изнервени. Ново 20… повече от един са. Предупреждават ни да се пазим от един сив и още един черен. Минаваме на второ ниво…

Даваме си ясната сметка, че нещата загрубяват и някак си трябва да преминем цели през стадото. Решаваме да ускорим крачката и да се влеем в сръбската група. Чисто математически шансът ни за оцеляване значително се повишава. Изтръпнали преминаваме през стадото, а аз още стискам спрея. Около 300 метра по-надолу спираме да отдъхнем. До тук добре… засега…

Стигаме местенцето от което пътеката започва да слиза в страховитата и непристъпна Рогачева гора…

Малко по-надолу срещаме пастира, чиито крави ни създадоха толкова главоболия. Жули ракия в 9:00 и окото му не трепва. Изразихме възмущението си, обясних му, че това е недопустимо. От дума на дума стигнахме до болезнена тема. Човекът сподели, че само преди два дни на пътеката пред нас е видял мечка. В крайна сметка тук е техният дом. С едно наум продължаваме напред, но сме спокойни, тъй като сръбската група е далеч пред нас и със сигурност са „прочистили“ района.

Вървим през гората, която без мъгла изобщо не изглежда толкова красива, както през есента. Теренът е доста разкалян, всичко е подгизнало и отвсякъде тече вода. Реките Малка и Голяма Бъзовица са изключително пълноводни. От хора, с които се разминаваме, които са нощували горе разбрахме, че предния ден заради валежите реката е заливала един от мостовете. Пълноводно е и изключително живописно. Пролетта е тук с всичка сила…

Преминаването през Рогачева гора не може да се обясни, то трябва да се преживее. Наклонът е около 65% и единствено по-лошото и хладно време ни прави услуга. Малко преди достигането до превала, започват да пръскат капки дъжд – облак, който бързо си отива и ни оставя на спокойствие да стигхем до хижата. Настаняваме се, хапваме, малко почиваме и тръгваме към водопада, чиито грохот се чува отдалеч. Река Пръскалска е изключително пълноводна и пресичането ѝ се оказва невъзможно. Не желаем да газим, а мястото, където има наредени камъни за пресичане е опасно. Водата ги залива и не е сигурно колко са устойчиви. На ръб са и едно подхлъзване би било равносилно на падане от 7-8 метра в леденостудената вода. Safety first.

Стана очевидно, че няма да се доберем до подножието на водопада по съществуващата пътека и трябваше да го направим по алтернативен маршрут. Такъв липсваше, затова просто тръгнах по стръмния баир нагоре в опит да намеря по-интересни позиции за снимки и най-вече нещо като преден план.

В един момент се усетих, че ако продължа да приближавам няма да събирам водопада в кадър. Освен това бях толкова нависоко, а надолу беше толкова стръмно и както нямах никаква идея как ще слизам реших да не рискувам да продължавам повече.

Бавно и мъчително започнах постепенно спускане, като се придържах основно за тревата и тук там на някой по-ситен храст. Тогава си мислех, че може би не си заслужаваше това катерене, сега обаче не мисля точно така 🙂 .

Върнахме се в хижата, починахме добре и се отправихме към близкото връхче Малък Райски купен за снимки по залез. Такъв с оглед черните облаци не се очертаваше, но така или иначе бяхме там и бяхме длъжни да опитаме. Хижарят беше извел конете точно до пътеката и трябваше да ги преодолеем, но не създаваха проблеми. Чакахме много, но така или иначе нещо особено интересно не се случи, като изключим температурите, които се сринаха изведнъж. Буквално замръзнахме…

В хижата нощувахме добре и това е единственото, което ще кажа. Имам собствено мнение по отношение на случващото се с планинските хижи у нас, но не тук и сега е мястото да го споделя. На следващата сутрин станахме в 05:00, облякохме всичко с което разполагаме и отново се запътихме към мястото от снощи, с надежда за интересен изгрев. Разбира се, конете бяха отново там, но в мрака им привлякохме любопитството. Два от тях просто тръгнаха към нас и отново се наложи да правим сложни маневри и да се крием по храстите. С две думи – същинско безобразие и човешка безотговорност цари навсякъде по планините.

Интересен изгрев нямаше, явно на това място такъв е невъзможен. Слънцето трябва да се вдигне твърде високо, за да огрее тези скали и общият замисъл се разваля. Но пък замръзнахме за втори път, какво… В 06:45 вече не издържахме и тръгнахме обратно в посока Калофер.

За разлика от предния ден, сега бяхме първите които пристъпват в Рогачева гора. Рано сутринта, точното време за среща с Онази. Извадихме късмет и се измъкнахме без проблеми. Такива нямаше и при преминаването ни през Параджика. Очевидно пастирът си беше взел бележка от вчерашната ми препоръка и пасеше стадото далеч над пътеката, по която преброихме над 120 души, които се качваха нагоре в съботния ден. Едва към обяд, когато вече бяхме стигнали Попската рътлина, облаците се разсеяха до степен, в която успяхме да видим и къде е връх Ботев. Тогава си дадохме сметка защо това място е толкова непристъпно и защо този връх, въпреки не особено голямата си височина има такава сурова слава. Това обяснява и защо мястото се нарича Джендема (Ада) – всичко е ужасно далеч, трудно достъпно, умопомрачителни денивелации. Мястото от където се тръгва за х. Рай се намира на 750 метра надморска височина, а хижата е на 1430. Връх Ботев е с почти километър нагоре. Това не може да се сравни нито с Рила, нито с Пирин. Това е Балкан!

Въпреки всички премеждия, въпреки ужасно многото път до това място, задавайки си отново въпроса струва ли си да се отиде отново и отново… Отговорът е да!

Особено през зимата 😉 …